Авемпарта

- Нещо за размяната ни за меч, но може и да не съм го разбрала правилно. Изучавах старореч като част от религиозното си обучение в Ше-ридън и не бях особено добра, да не споменавам, че бях изплашена. И все още съм.

Ариста видя Тракия да се замисля и й завидя.

- Не - каза най-подир момичето. - Няма да ни пощади. То убива хора. Това е, което прави. То уби майка ми и брат ми, снаха ми и племенника ми. Уби един от най-близките ми хора, Джеси Касуел. Уби Дениъл Хол. Никому не бях казала, но си мислех, че един ден ще се омъжа за него. Открих го близо до реката едно прекрасно есенно утро, почти изяден, но лицето му бе непокътнато. Това ме потресе най-много. По лицето си той нямаше и драскотина. Изглеждаше като заспал сред боровите клонки, само дето по-голямата част от тялото му я нямаше. То ще ни убие.

Тракия потръпна от разразилия се вятър.

Ариста смъкна плаща си.

- Вземи - каза тя. - Ти имаш по-голяма нужда от него.

Тракия я погледна с объркана усмивка.

- Просто го вземи - сопна се принцесата. Емоциите й си проправяха път, заплашвайки да се излеят. - Искам да направя нещо, по дяволите.

Протегнатата й ръка потрепваше. Тракия долази и го взе. Започна да разглежда наметалото, сякаш се намираше в уютна гардеробна.

- Толкова е красиво, толкова тежко.

И отново Ариста се изсмя, мислейки си колко е странно да премине от отчаяние в смях за секунди. Една от двете със сигурност си бе изгубила ума, а може би и двете бяха луди. Ариста обви момичето с плаща и го закопча.

- А аз се канех да убия Бърнис.

Ариста си помисли за Хилфред и слугинята оставени. не, инструктирани да останат в стаята. Беше ли ги убила?

- Мислиш ли, че някой е оцелял?

Момичето търколи настрана главата на статуя и нещо, което приличаше на счупен плот от мраморна маса.

- Баща ми е жив - каза просто тя, продължавайки да се рови.

Ариста не знаеше на какво се дължи увереността в гласа на момичето, но й повярва. В този миг би повярвала на всичко, което Тракия кажеше.

Девойката бе издълбала сносна дупка в грамадата, но досега бе намерила само кокал от крак, захвърлен настрана, в случай, че не намери нещо по-добро, предположи Ариста. Принцесата наблюдаваше разкопките със смесица от възхищение и съмнение.

Тракия откри великолепно пукнато огледало и започна да се мъчи да откъсне парче, когато Ариста видя златен отблясък и го посочи:

- Под огледалото има нещо.

Тракия остави стъклото и като се наведе, изтегли счупен меч. Пищно украсен със злато, сребро и скъпоценни камъни, дръжката засия на звездната светлина.

Момичето хвана меча и го задържа.

- Лек е - каза.

- Счупен е - отвърна Ариста, - но предполагам е по-добре от къс стъкло.

Тракия затъкна дръжката в джоба на наметката и продължи да търси. Намери острието на брадва и вилица - и двете от които захвърли. Сетне, издърпвайки парче плат, тя внезапно застина.

Ариста не искаше да поглежда, но още веднъж погледна мимо волята си.

Беше женско лице - със затворени очи и зяпнала уста.

Тракия постави плата върху дупката, която бе направила. Отдалечи се в далечния ъгъл и приседна там, стиснала колене и отпуснала глава. Ариста я видя да трепери; повече не посегна да рови.

Трумп. Трумп.

Ариста чу звука и сърцето й подскочи. Всеки неин мускул се стегна и тя не се осмели да погледне. Удари я мощно течение, докато тя стискаше очи и очакваше смъртта. Чу го да се приземява, сетне се разнесе дишането му.

- Скоро - чу го да казва.

Ариста отвори очи.

Звярът си почиваше върху грамадата, дишайки тежко от напрежението на полета. Разклати глава, заливайки платформата с лигата си, която капеше от редиците зъби, неуспели да намерят прикритие зад устните. Очите му бяха по-големи от ръката на Ариста, с високи тесни зеници прошарено оранжево и кафяви лещи, които отразяваха собственото й изображение.

- Скоро? - сама не знаеше откъде намери смелостта да заговори.

Огромното око премигна и зеницата се разшири, докато се фокусираше на нея. Сега можеше да я убие, но поне всичко ще свърши.

- Ти знаеш речта ми? - гласът му беше толкова силен и дълбок, че го усети да резонира в нея.

Тя кимна и същевременно каза:

- Да.

Видя Тракия да повдига глава от коленете си и да се взира.

Звярът погледна Ариста.

- Ти си царствена.

- Аз съм принцеса.

- Най-добрата примамка - каза гиларабринът, но Ариста не бе сигурна, че го е разбрала правилно. Можеше да е казал и „Най-големият дар“. Фразата бе трудна за превод.

Тя запита:

- Ще спазиш ли обещанието си или ще ни убиеш?

- Примамката остава жива, докато не заловя крадеца.

- Крадец?

- Отнелият меча. Той идва. Прекосих луната, за да го заблудя, че пътят е чист и се завърнах с нисък летеж. Крадецът идва.

- Какво казва то? - запита Тракия.

- Че ние сме примамката да залови крадеца, който откраднал меч.

- Ройс - каза момичето.

Ариста се взря в нея.

- Какво каза?