Авемпарта

- Какво става тук? - запита главен камерхер Юлиан Темпест, докато изскачаше от кабинета си. Черната му роба със златни нашивки се лееше след него като булчински шлейф. Темпест бе изпълнявал тази служба още отпреди раждането й. Обикновено носеше напудрена перука, про-виснала покрай раменете му като ушите на старо псе, но заради спонтанността на проявата сега той можеше да се похвали само с лъскав череп и редките останки от кичури побеляла коса.

- Искам да видя брат си - настоя Ариста.

- Но. но, Ваше Височество, той е в държавна среща; със сигурност може да почака.

- С кого се среща?

- Струва ми се епископ Салдур, канцлер Пикъринг, лорд Валин и. не съм сигурен още кой - Юлиан погледна за помощ към Якобс.

- И за какво е срещата?

- Ами, всъщност, свързана е с. - той се поколеба - вашето бъдеще.

- Моето бъдеще? Те определят живота ми и аз нямам право да вляза? - сега тя бе побесняла. - Принц Рудолф ли е вътре? Или Ланис Етелред?

-Не зная. не мисля така - отново погледна към писаря, който не искаше да има нищо общо с това. - Ваше Височество, моля ви да се успокоите. Подозирам, че могат да ви чуят.

- Отлично! - изкрещя принцесата. - Трябва да ме чуят. Искам да ме чуят. Ако си въобразяват, че просто ще стоя тук и ще чакам присъдата, да видя каква съдба са ми отредили, то...

- Ариста!

Тя се обърна и видя вратите към тронната зала отворени. Брат й, Ол-рик, стоеше между пазачите, които бързо отстъпиха настрани. Носеше бялата кожена мантия, за която Юлиан бе настоял, както и всички държавни инсигнии; включително тежката златна корона, която попремести към задната част на главата си.

- Какъв ти е проблемът? Звучиш като развилняла се лунатичка.

- Ще ти кажа какъв ми е проблемът. Няма да ви оставя да ми причините това. Няма да ме изпратите в Олбърн или в Уоррик като някаква. някаква. държавна стока.

- Не те пращам в Уоррик или Олбърн. Вече решихме, че ще отидеш в Дънмор.

- Дънмор? - думата се стовари отгоре й като удар. - Шегуваш се. Кажи ми, че се шегуваш.

- Щях да ти съобщя вечерта. Макар да очаквах, че ще го приемеш по-добре. Смятах, че ще ти хареса.

- Да ми хареса? Да ми хареса! О, да, обожавам идеята да бъда използвана като политическа пионка. Те какво ти дават в замяна? Това ли правиш вътре, продаваш ме на търг? - тя се изправи на пръсти, опитвайки се да надникне през рамото на брат си. - Накарал ли си ги да наддават за мен като породиста крава?

- Крава? За какво говориш? - Олрик погледна смутено зад себе си и затвори вратите. Махна с ръка към Юлиан и Якобс, отпращайки ги. С по-мек глас каза: - Това ще ти даде уважение. Ще имаш истински авторитет. Вече няма да бъдеш просто принцесата и ще имаш нещо за вършене. Не беше ли ти тази, която искаше да напусне кулата си и допринесе за благоденствието на кралството?

- И. и това е всичко, което си измъдрил? - тя бе готова да крещи. - Не ми причинявай това, Олрик, умолявам те. Зная, че съм пречка. Знам какво се говори за мен. Мислиш си, че не ги чувам как си мърморят вещица? Мислиш, че не знам какво се е говорило на делото?

- Ариста, тези хора бяха принудени. Знаеш това - той хвърли кос поглед към Хилфред, който стоеше край нея, носейки изгубената обувка.

- Просто казвам, че знам за това. Сигурна съм, че те ти се оплакват непрекъснато - тя махна към затворената врата. Не знаеше кого бе имала предвид под те и се надяваше той да не попита. - Но аз не мога да влияя върху хорските мисли. Ако искаш, ще се явявам на повече събития. Ще присъствам на държавните трапези. Ще започна да шия. Ще правя проклети гоблени. Нещо сладко и безвредно. Какво ще кажеш за лов на елени? Не зная как се шие гоблен, но се обзалагам, че Бърнис знае; тя е запозната с всички тези глупости.

- Ти ще шиеш гоблени?

- Ако се налага. Ще бъда по-добра, ще бъда. Дори не съм поставила ключалка на стаята си в новата кула. Не съм правила нищо откакто бе коронясан, кълна се. Умолявам те, не ме осъждай на доживотно робство. Нямам нищо против да бъда просто принцеса. Нямам.

Той я погледна, объркан.

- Сериозна съм. Истина е, Олрик. Моля те, не прави това.

Той въздъхна, гледайки я тъжно.

- Ариста, какво друго бих могъл да правя с теб? Не искам да живееш като отшелник в онази кула през остатъка от живота си. Откровено мисля, че това ще е за добро. Ще ти се отрази добре. Сега може и да не го виждаш, но... не ме гледай така. Аз съм кралят и ще правиш каквото ти казвам. Трябва да направиш това за мен. Кралството има нужда да го сториш.

Тя не можеше да повярва на думите, които чуваше. Усети сълзи да си пробиват път. Стегна брадичка, стисна зъби и ускори дишането си, за да ги прогони. Почувства се трескава и замаяна.

- И предполагам трябва да бъда доставена веднага. Затова ли са онези карети отпред?

- Да - каза твърдо той. - Надявах се, че сутринта ще си вече на път.

- Утре? - Ариста усети краката й да омекват и остана без дъх.

-Велики Марибор, Ариста. Не е като да те принуждавам да се

омъжиш за някой старик.