Авемпарта

- Ще желаете ли нещо за пиене, милейди? - запита Бърнис, която споделяше тапицираната седалка на Ариста и носеше кошница лакомства за из път. Седеше вдървена, с притиснати колене, стиснали кошницата ръце и леко поглаждащи последната палци. Бърнис се взираше в принцесата откъм бръчиците в краищата на очите си. Месестите й бузи бяха вдигнати прекалено високо от твърде широката усмивка - снизходителна ухилка от типа, показвани на одрало коляното си дете. На моменти Арис-та се чудеше дали дъртата не се опитва да бъде нейна майка.

- Какво носиш там, мила? - запита Салдур. - Нещо по-сериозно?

- Имам пинта бренди - каза слугинята и бързо добави: - в случай, че застудее.

- Сега като се замисля, наистина ме втриса леко - каза Салдур, потривайки ръце и преструвайки се, че трепери.

Ариста повдигна вежда:

- Тук е като в пещ - каза, докато придърпваше високата яка, която почти се опираше в брадичката й. Олрик бе подчертал, че трябва да носи благопристойно облекло, като че тя имаше навика да се разхожда из двореца с разкриващи задните й части кръчмарски дрехи. Бърнис се възползва от тази заръка и я окова в неповратливи антични костюми. Единственото изключение бе роклята за срещата й с краля на Дънмор. Ариста искаше да направи добро впечатление на всяка цена и реши да носи официалната рокля на майка си. Това бе най-зашеметяващият тоалет, който някога бе виждала. Когато майка й я бе носила, всички се обръщаха след нея. Изглеждаше толкова впечатляващо, толкова величествено - пълноценна кралица.

- Стари кости, мила - каза й Салдур. - Бърнис, защо двамата с теб да не споделим една чашчица?

Това докара смутена усмивка на лицето на старата дама.

Ариста дръпна кадифената завеса и погледна през прозореца. Каретата й бе в средата на керван, състоящ се от коли и конни войници. Някъде там бяха Моувин и Фанън, но прозорецът драстично ограничаваше видимостта. Намираха се в кралство Гхент, макар то да нямаше крал. Ниф-ронската църква бе управлявала директно през последните няколкостотин години. Земята бе камениста и се срещаха малко дървета. Хълмовете изглеждаха унилокафяви, като че пролетта бе заета с другите кралства и тук изоставяше задълженията си. Високо в небето се виеше ястреб.

-Олеле! - възкликна Бърнис, когато каретата подскочи за пореден път. Това бе най-близкото до ругатня в нейния речник. Ариста погледна косо и видя, че клатенето прави наливането на брендито предизвикателство. Саули с бутилката, Бърнис с чашата, ръцете им подскачайки нагоре и надолу, мъчейки се да се срещнат в средата като някакво панаирджийско изпитание на уменията - привидно лесна игра, но предназначена да засрами играчите. Накрая Саули успя да наклони бутилката и двамата се радваха много.

- Нито капка не бе изгубена - каза самодоволно той. - За здравето на новия посланик. Нека ни накара да се гордеем - той вдигна чашата, отпи голяма глътка и се облегна назад с въздишка. - Била ли си в Ерванон преди, мила?

Ариста поклати глава.

- Струва ми се, че ще ти се стори духовно облагородяващо. Изненадан съм, че баща ти никога не те е водил тук. Това е поклонничество, което всеки член на църквата трябва да направи в живота си.

Ариста кимна, без да си прави труда да споменава, че покойният й баща не е бил особено набожен. От него се изискваше да участва в религиозните служби на кралството, но често пренебрегваше тези задължения, ако рибата кълвеше или ловците бяха забелязали елен в долината на реката. Разбира се, съществуваха и моменти, в които бе търсил утеха. Тя дълго се чудеше за смъртта му. Защо е бил в параклиса в онази нощ, ко-гато проклетото джудже го е промушило? И по-важно, как вуйчо й Пър-си е знаел че ще бъде там и е използвал тази информация, за да планира смъртта му? Това я бе обърквало, докато изведнъж осъзна, че не се е молел на Марибор или Новрон, а е говорел с нея. Бе годишнина от пожара. Датата, на която майката на Ариста бе умряла. Вероятно беше посещавал параклиса всяка година и Ариста се притесняваше от това, че вуйчо й е знаел за бащините й навици повече от нея. Притесняваше я също, че никога не си бе помисляла да се присъедини към краля.

- Ще имаш привилегията да се срещнеш с Негово Светейшество, архиепископът на Гхент.

Тя се изправи, изненадана:

- Олрик никога не ми е споменавал нищо за това. Мислех, че просто ще минем през Ерванон на път за Дънмор.

- Не е официална уговорка, но той би желал да види новия посланик на Меленгар.

- Ще се срещам ли и с патриарха? - запита притеснено тя. Неподготвеността за Дънмор бе едно, но среща с патриарха, без да е готова за това предварително, би била пълен крах.

-Не - Салдур се усмихна като зрител на прощъпалник. - Докато наследникът на Новрон не бъде открит, патриархът е най-близък до божия глас. Живее в уединение, говорейки само в редки случаи. Много велик, много свят човек. Освен това не можем да те бавим дълго. Не искаш да закъснееш за уговорката с крал Росуорт в Гламрендор.

- В такъв случай ще пропусна турнира.

- Не виждам защо - каза епископът след поредна глътка, оставила устните му бляскави.