Авемпарта

Управлението на стюарда не продължило дълго. Според професора на Ариста, синът на Гленморган далеч отстъпвал на баща си и империята се сринала само седемдесет години след зараждането си - с предателството на Гленморган III от неговите благородници. Не след дълго Калис и Трент се отделили, а в Делгос била обявена република.

Ерванон бил почти изцяло разрушен в последвалите сражения. След приключването им, патриархът се преместил в единствената оцеляла част от великолепния дворец на Гленморган - Короносната кула. Оттогава кулата и града започнали да бъдат асоциирани с църквата и били обявени за най-свещеното място на света - след древната, ала изгубена новронска столица Персепликуис.

Каретата спря рязко, което разтърси пътниците, събуждайки Салдур и принуждавайки старата прислужница да ахне, докато съдържанието на кошницата й се разсипва по пода.

Кочияшът пусна спирачката, слезе и отвори вратата. Нахлулият влажен и студен въздух накара Ариста да потръпне. Тя слезе, схваната и неуверена, с леко замътена глава. Чувстваше се странно да стои на едно място. Намираха се в самата основа на Короносната кула. Тя погледна нагоре, от което главата й се завъртя. Дори и в този мрачен час, кулата се очертаваше ясно на нощното небе. Бе стъпила върху куполовиден хребет, наричан Гленморганския хълм - най-високата точка в радиус от много мили. Макар да не бе изкачила ни стъпало, Ариста се чувстваше застанала на върха на света, докато поглеждаше отвъд древната крепостна стена към разпрострялата се долина.

Тя се прозина, потръпна и моментално Бърнис бе там, загръщайки раменете й с наметало. На Саули отне повече време да се измъкне от каретата. Той внимателно протягаше всеки тънък крак, стъпвайки предпазливо.

- Ваша милост - появи се момче. - Надявам се пътуването ви да е било приятно. Архиепископът ми заръча да ви предам, че очаква принцесата в личните си покои.

Ариста бе зашеметена:

- Сега? - тя се обърна към епископа. - Не очакваш да се срещна с него потна и прашна след цял ден пътуване? Стресната съм, мириша като прасе и съм изцедена.

- Прекрасна сте както винаги, милейди - изгука Бърнис, докато я галеше по косата. Ариста особено ненавиждаше този й навик. - Убедена съм, че архиепископът в качеството си на духовен човек, ще се вглежда в душата ви, а не във физическата ви персона.

Ариста я прониза с насмешлив поглед, сетне подбели очи.

Появиха се облечени в раса слуги, които се засуетиха с багажа, раз-прягане и поене на конете.

- Оттук, Ваша милост - каза момчето и ги въведе в кулата.

Влязоха в голяма ротонда с излъскан мраморен под и колони, отделящи центъра от обгръщаща стената пътека. Сякаш много издалеч се носеше тихо пеене. Десетки гласове се упражняваха, вероятно хор. Светлина от невидени лампи се отразяваше от гладките повърхности. Силно ехо разнасяше стъпките им.

- Не може ли да се срещна с него на сутринта?

- Не - каза Салдур, - става дума за изключително важен въпрос.

Ариста сбърчи чело и се замисли над това. Бе приела, че това посещение е просто формалност, но вече не бе толкова сигурна. Като част от плана на Пърси Брага да завладее кралство Меленгар, той я бе изправил пред съд по обвинение в кралеубийство. Не й бе позволено да присъства на процеса и бе чувала само слухове за даваните показания. Ако историите бяха верни, Саули я бе осъдил не само за убийството на баща й, но и че е вещица. Тя никога не бе говорила с епископа относно обвиненията, нито бе искала обяснения от Хилфред. Пърси Брага беше виновен за всичко; той беше подвел всички. Хилфред и Саули само бяха направили това, което смятали най-правилно за интереса на кралството. И все пак Ариста се чудеше дали самата тя не е подведената.

Според църквата, вещерството и всякакъв тип магии бяха противни на вярата. Ако Саули е смятал, че съм виновна, би ли предприел нещо срещу мен? Определи като невъзможно епископът, който беше за нея като част от семейството, който винаги изглеждаше толкова мил и великодушен, да би сторил нещо подобно. От друга страна, Брага беше неин вуйчо и след близо двадесет години вярна служба бе убил баща й; сетне беше опитал да стори същото с нея и Олрик. Жаждата му за власт не признаваше лоялност.

Долавяше все по-силно присъствието на Хилфред, който вървеше след нея по стълбите. Преди пораждайки чувство на сигурност, сега то изглеждаше заплашително. Защо никога не ме поглежда? Може би тя се лъжеше. Вероятно не ставаше въпрос за вина или неприязън, а начин да се дистанцира. Бе чувала истории за фермери, които кръщавали дойните крави Бетси или Гертруда, но никога не давали имена на определените за заколение.