Авемпарта

Вратата се отвори, разкривайки дебеланко, компенсиращ излишъка на тегло с пълната липса на коса. Бе облечен изцяло в червено, със златна плетена връв около кръста си. Бършеше мазните си ръце в кърпа и напрегнато се взираше в Ариста.

- В името на Мар! Принцеса!

- Дженисън! - скастри го Мъртън. - Не подобава на един църковен прелат да говори по такъв начин.

Дебелакът хвърли намръщен поглед към монсеньора:

- Виждате ли как се отнася към мен? Смята ме за въплъщение на Уберлин, само защото обичам да похапвам и пийвам.

- Не аз те съдя, а нашият повелител Новрон. Може ли да влезем?

- Да, да, разбира се, заповядайте.

Стаята представляваше безпорядък от дрехи, пергаменти и картини, които лежаха по пода или бяха облегнати на кошници и сандъци. В единия ъгъл имаше бюро, в другия - голяма наклонена маса, върху която имаше карти, мастилени бутилки и дузини пера. Нищо не изглеждаше да си е на мястото или изобщо да притежава такова.

- Ол. - Ариста почти бе произнесла олеле, но спря, защото осъзна, че звучи като Бърнис.

- Да, бива я гледката, нали? Прелат Дженисън е далеч от подреден.

- Акуратен съм в картите си; само това е от значение.

- Не и за Новрон.

- Виждате ли? И естествено, не мога да отвърна. Кой би могъл да се надява да се мери с Негово Светейшество монсеньор Мъртън, който лекува болните и говори с Бога?

Ариста, която бе последвала Мъртън през стаята към покрита със завеси стена, спря, докато спомен от детството й я сполетя. Поглеждайки към Мъртън, тя запита:

- Ти си избавителят на Фелън Майър?

- Аха! Разбира се, не ви е казал. Би било твърде горделиво да признае, че той е избраникът.

- О, престани - бе ред на Мъртън да се намръщи.

- Ти ли беше? - попита принцесата.

Мъртън кимна и грубо изгледа Дженисън.

-Чух за това. Беше преди години. Била съм вероятно на пет или шест, когато чумата дойде във Фелън Майър. Всички бяха изплашени, защото тя се приближаваше от юг и Фелън Майър не е далече от Мед-форд. Спомням си татко да казва, че трябва да преместим двора в Дрон-дил Филдс, само дето не се наложи. Чумата така и не се разпространи повече.

- Защото той я спря - каза Дженисън.

- Не съм! - изръмжа Мъртън. - Новрон го стори.

- Но той те изпрати там, нали?

Мъртън въздъхна:

- Просто направих това, което Бог ме помоли.

Дженисън погледна към Ариста:

- Виждате ли? Как се очаква да се съревновавам с човек, когото самият Бог е избрал да си говори?

- Чул си гласа на Новрон да ти казва да спасиш хората от Фелън Ма-

йър?

- Той насочваше стъпките ми.

-Но ти също му говориш - настоя Дженисън, поглеждайки към Ариста. - Няма да си признае, разбира се. Подобно нещо би било ерес, а Луис Гай ей го къде е - прелатът седна на табуретка и се изкикоти. -Не, добрият монсеньор тук няма да си признае, че си води раздумки с нашия Бог, но аз съм го чувал. Късно през нощта, в коридорите, когато си мисли, че всички останали спят - Дженисън повиши с октава гласа си, като че имитираше младо момиче: - Боже, защо ме държиш буден с това главоболие, когато имам работа на сутринта? Какво? О, разбирам, колко мъдро от твоя страна.

- Достатъчно, Дженисън - каза Мъртън със сериозен глас.

- Убеден съм, че е, монсеньор. Сега се насладете на гледката си и ме оставете да си доям.

Прелатът взе пилешко краче и заглозга отново, докато Мъртън дръпна завесите, за да разкрие великолепен прозорец. Бе огромен, почти широк колкото стаята, разделен от три каменни колони. Гледката спираше дъха. Голямата луна осветяваше нощта, сякаш бе лампа, която можеше да бъде докосната само с протягане, увиснала сред пръснати брилянти.

Ариста постави ръка на перваза и погледна надолу. Видя виещата се сребърна линия на река далеч отдолу, блеснала на лунната светлина. В основата на кулата лагерни огньове обграждаха града, самите те прилични на звезди. Когато погледна право надолу, главата й се завъртя, а сърцето затупа ускорено. Чудейки се колко близо е до върха на кулата, тя погледна нагоре и преброи още три реда прозорци преди алабастровата бяла корона.

- Благодаря - каза тя на Мъртън и кимна към Дженисън.

- Бъдете сигурна, Ваше Височество, той е там горе.

Принцесата кимна, без да разбира дали той има предвид бога или

патриарха.

4 Далгрен

В продължение на пет дни Ройс, Ейдриън и Тракия си пробиваха път през безименното море от дървета в източния край на Аврин: оспорван от Олбърн и Дънмор район. Всяко от кралствата претендираше за заобикалящата ги огромна, гъста гора, но никое не си бе давало зор да приключи спора - до основаването на Далгрен. Огромната гора, наричана просто Изтока или Източните пущинаци, оставаше неизсечена, недокосната, не-опорочена. Пътят им, представлявал широко платно през Олбърн, бързо се превърна в следи от кола с прорасла между тях трева. Нямаше огради, ферми или крайпътни ханчета, които да прорязват стените от зеленина; нито се разминаваха с други пътници.

Тук на североизток картите бяха бегло схематични, като на север от Нидвалден нищо не бе нанесено.