Авемпарта

Точно тогава чу нещо; провлачване, разнесла се отгоре стъпка. Тя повдигна свещта и наклони глава назад. Дървеният таван бе обсипан с паяжини. Очевидно горе имаше нещо или някой.

Призракът на Едмънд Хол!

Идеята пробяга през ума й и тя поклати глава на собствената си наивност. Може би трябва да се свие в легълцето и леля Бърнис да й прочете приятна история за преди лягане. И все пак се чудеше. Какво се криеше зад тази солидна врата?

- Ехо? - разнесе се глас и тя подскочи. Видя проблясъка на друга светлина да се издига, разнесоха се изкачващи се стъпки. - Има ли някой горе?

Почувства желание да се скрие и би го сторила, ако имаше къде и ако Хилфред не бе до нея.

- Кой е там? - от ъгъла на стъпалата надникна глава. Новопоявилият се мъж бе свещеник, ако можеше да се съди по вида му. Носеше черно расо с пурпурна лента, която висеше от двете страни на врата му. Косата му бе рядка и от мястото си Ариста можеше да види зараждащата се пле-шивина - остров сред сивеещата коса. Онзи държеше фенер над главата си и присвиваше объркано очи към нея.

- Коя си ти? - запита той с неутрален тон. Не беше нито заплашителен, нито приветстващ, просто любопитен.

Тя се усмихна притеснено:

- Казвам се Ариста. Ариста от Меленгар.

- Ариста от Меленгар? - каза той замислено. - Мога ли да запитам какво правиш тук, Ариста от Меленгар?

- Честно? Аз... се надявах да се изкача до върха на кулата, за да видя гледката. За първи път съм тук.

Свещеникът се усмихна и започна да се кикоти.

- Значи разглеждаш забележителностите, така ли?

- Да, предполагам.

- А господинът с теб - и той ли?

- Той е моят телохранител.

- Телохранител? - мъжът спря да се приближава. - Всички млади жени от Меленгар ли имат такава защита при пътуванията си?

- Аз съм принцеса на Меленгар, дъщеря на покойния крал Амрат и сестра на крал Олрик.

- Аха! - каза свещеникът, влизайки в стаята и завивайки към тях. -Така си и мислех. Били сте част от кервана, който пристигна тази вечер, дамата с епископа на Медфорд. Видях кралската карета, но не знаех кой се вози в нея.

- А ти си? - запита тя.

- О, да, съжалявам. Аз съм монсеньор Мъртън от Гхент, роден и израснал в близкото селце на име Ибертън, на един хвърлей от Ерванон. Изобилства от риба. Баща ми бе рибар, впрочем. Ловяхме целогодишно, мрежи през лятото и въдици през зимата. Научи човек да риболовства и той никога няма да огладнее, винаги съм казвал. Предполагам и заради това дойдох тук, ако разбирате какво имам предвид.

Ариста се усмихна любезно и хвърли поглед към каменната врата.

- Съжалявам, но тази врата не отвежда навън и се страхувам, че не можете да се качите на върха - той повдигна глава към тавана и каза с приглушен глас: - той живеем там.

- Той?

- Негово Светейшество, патриарх Нилнев. Последният етаж на кулата е неговото убежище. Понякога идвам тук просто да поседя и да слушам. Когато е тихо и няма вятър, понякога може да го чуеш как се движи. Веднъж помислих, че съм го чул да говори, но може и да ми се е причуло. Все едно самият Новрон е горе. Все пак знам откъде се открива хубава гледка. Елате с мен.

Монсеньорът се обърна и заслиза обратно по стълбите. Ариста погледна за последно към вратата, сетне го последва.

- Кога слиза той? - попита тя. - Патриархът.

- Не го прави. Поне аз не съм го виждал. Той прекарва дните си в изолация - в единение с Всемогъщия.

- Ако никога не се появява, откъде знаеш, че наистина е там?

Мъртън я изгледа и се изкикоти:

- Той разговаря с хората. Урежда частни срещи с определени лица, които донасят думите му на останалите.

- И кои са тези хора? Архиепископът?

- Понякога, макар в последно време да ни изпраща декретите си по стражите - той поспря и се обърна към нея. - Предполагам знаете кои са, нали?

- Да - отговори му тя.

- Така си и помислих, предвид, че сте принцеса.

- В интерес на истината... не са посещавали Меленгар в последните години.

- Разбираемо е. Останали са само неколцина, а имат много голяма зона, която да покриват.

- Защо толкова малко?

- Негово Светейшество не е назначавал нови, не и след като ръкоположи Луис Гай. Струва ми се, че той бе последният.

Това бяха първите добри новини, които Ариста чу днес. Стражите бяха прословутите кучета пазачи на църквата. Първоначално натоварени със задачата да намерят изгубения наследник, те основали известния орден на рицарите серети. Тези рицари се грижели за изпълняването на волята на църквата - наблюдавайки духовници и светски лица за ереси. Когато те разследваха, бе сигурно, че някой ще бъде намерен виновен. Обикновено онези, които протестираха, също попадаха в тази категория.

Монсеньор Мъртън я отведе до врата два етажа по-надолу и потро-па.

- Какво има? - запита ядосан глас.

- Идваме да видим гледката ти - отвърна Мъртън.

- Днес нямам време да се занимавам с тебе, Мъртън. Иди да досаждаш другиму и ме остави на мира.

- Не е за мен. Принцеса Ариста от Медфорд е тук и иска да види гледката от кулата.

- О, не, наистина - каза му Ариста, клатейки глава, - не е чак толкова важно. Просто...