Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Признах го за виновен и сложих черен знак до името му в списъците, с което му се отнемаше правото да кандидатствува за обществена служба. Но той се случи роднина по сватовство на Азиатик, който след няколко месеца ме помоли да излича черния знак, защото в последно време младият му роднина се бил поправил.

— Ще го излича, за да те зарадвам — отговорих, — но той ще си остане.

След това Азиатик повторил тази ми забележка пред своите приятели като доказателство за глупостта ми. Не е можал да разбере, предполагам, че доброто име е, както казваше майка ми, като керамична чиния. „Чинията се чупи, доброто име се опетнява от криминалното престъпление. Чинията може да се оправи със занитване и да стане «като нова»; доброто име се възстановява с официално опрощение. Поправена чиния и поправено добро име струват повече от счупена чиния и опетнено име. Но чиния, която никога не е чупена, и име, което не е опетнявано, са още по-добри.“

Учителят всякога се струва много смешен на учениците си. Има си някои любими фрази, които те запомнят и започват да се кискат всякога, щом ги употреби. Всеки човек на този свят има по някой любим израз и странност на речта, но ако не заема някаква командна длъжност — като например да си учител или военен командир, или пък съдия, — никой не ги забелязва. Никой не забелязваше и моите, докато не станах император, но след това, разбира се, те се превърнаха в прочути изрази. Достатъчно беше да отбележа в съда: „Без никакъв умисъл или предпочитание“ (обръщайки се към юридическия ми секретар, след заключението по някое дело), „Така е, нали?“ или пък „Веднъж щом взема решение, то е забито като с пирон“, или пък да процитирам старата фраза:

Каквото зло е сторил,
такова му се пада. И право е!

или да изрека семейната клетва „десет хиляди фурии и змии!“ — и ето ти цялата зала гръмнала в смях, сякаш съм изтърсил най-голямата нецензурност или пък най-остроумната епиграма.

През първата си година в съда сигурно съм извършил стотици нелепи грешки, но съумявах да разреша делата и понякога сам се изненадвах от острия си ум. Спомням си един случай, когато една от свидетелките на защитата, жена, отрече всякакво родство с обвиняемия, за когото ищецът твърдеше, че й бил син. Когато й заявих, че вярвам на думите й и че в качеството си на върховен понтифекс веднага ще ги свържа в брак, тя тъй се изплаши от мисълта да извърши кръвосмешение по принуда, че се призна виновна за измама. Обясни, че скрила роднинството си, за да я приемем като безпристрастен свидетел. Това ми донесе голяма слава, която почти веднага изгубих в друго дело, където обвинението за измяна се допълваше от обвинение за фалшификация. Обвиняемият беше освобожденец на един от Калигуловите освобожденци и за престъплението му не съществуваха смекчаващи вината обстоятелства. Подправил бе завещанието на господаря си пред самата му смърт — дали бе виновен за смъртта, не можеше да се докаже — и бе оставил съпругата и децата му без пукната пара. Страшно се разгневих на този човек, след като изслушах цялата му история, и реших да му наложа максималното наказание. Защитата беше много слаба — обвинението не се отричаше, изрекоха се само потоци от телегониевски безсмислици. Отдавна беше минало времето за обяд, а пък аз вече шести час заседавах. Упоителен аромат от вкусна храна нахлу в ноздрите ми откъм трапезарията на жреците на Марс, която бе наблизо. Те се хранят по-добре от всяко друго жреческо братство: Марс всякога е обсипван с жертвени приношения. Прималя ми от глад. Казах на най-висшия от съдиите, които заседаваха с мен:

— Моля те, продължи вместо мен това дело и наложи най-голямото наказание, ако защитата не може да представи по-сериозни доказателства от досегашните.

— Наистина ли настояваш за максималното наказание? — запита той.

— Да, все едно какво е. Този човек не заслужава никаква милост.

— Заповедта ти ще бъде изпълнена, Цезаре — отвърна той. Донесоха ми носилката и аз седнах да обядвам с жреците. Когато се върнах следобеда, разбрах, че ръцете на обвиняемия са били отсечени и провисени около шията му. Това беше наказание за фалшификация, въведено от Калигула, което още не бе премахнато от наказателния кодекс. Всички сметнаха, че съм постъпил извънредно жестоко, защото съдията бе заявил на съда, че решението било мое, а не негово. Всъщност вината не беше моя.