Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

— Знаеш ли еврейската версия за Девкалионовия потоп? Еврейският Девкалион се нарича Ной и той имал трима женени синове, които, след като потопът се оттеглил, населили земята. Най-големият бил Сим, средният — Хам, а най-малкият — Яфет. Хам бил наказан, защото се присмял на баща си, когато оня случайно се напил и хвърлил всичките си дрехи, като бил осъден да прислужва на другите двама, които се държали много по-достойно. Хам е предтечата на всички африкански народи. Яфет е родоначалникът на гърците и италийците, а Сим — на евреите, сирийците, финикийците, арабите, идумейците, халдейците, асирийците и тям подобни. Съществува едно древно предсказание, което гласи, че Сим и Яфет вечно ще живеят под същия покрив, където крамолите не ще секват ни край огнището, ни край трапезата, ни в спалнята. И това открай време е вярно. Александрия е чудесен пример. Но ако Палестина бъде изчистена от гърците, чието място не е там, много по-лесно ще се управлява. Същото се отнася и до Сирия.

— Но не и за един римски управител — усмихнах се аз. — Римляните не са от семейството на Сим и те разчитат на подкрепата на гърците. Ще трябва да се отървете и от нас, римляните. Съгласен съм обаче с теб и също съжалявам, гдето Рим изобщо е покорил Изтока. Рим щеше да бъде много по-мъдър, ако се бе ограничил да управлява едно съюзничество само от потомците на Яфет. Александър и Помпей са много виновни. И двамата спечелиха титлата „Велики“ заради източните си завоевания, но според мен ни един от тях не е донесъл истинско благо за родината си.

— Един ден всичко това ще се уреди, Цезаре — замислено се обади Ирод, — стига да имаме търпение.

След това взех да разправям на Ирод, че се готвя да сгодя дъщеря си Антония, която вече бе достатъчно голяма за женитба, за младия Помпей, потомък на Помпей Велики. Калигула беше отнел титлата на младия Помпей, заявявайки, че това била твърде тържествена титла, за да я носи такова малко момче, а и освен това сега в света имало само един „велик“. Току-що му бях възвърнал титлата, както и други титли, които Калигула беше иззел от някои благородни римски фамилии, заедно с възпоменателните инсигнии като торквата на Торкватите и кичура на Цинцинатите. Ирод не пожела да разговаряме по въпроса. А аз не разбрах, че проблемът, който изведнъж бе обзел ума му и бе изтикал настрани всичко останало, са бъдещите политически отношения между Сим и Яфет.

Глава 9

След като Ирод ме беше издигнал за император и ми бе начертал пътя за действие — така, уверен съм, си е мислил за положението на нещата — и в замяна на това бе получил от мен някое и друго благоволение, той заяви, че трябвало да се сбогува, освен ако нямало някаква много важна работа, която бих искал да извърши и която друг освен него не би могъл да доведе до успешен край. Не можах да измисля предлог, под който да го задържа, а освен това щях да се чувствувам задължен да му се отплащам с допълнителни територии за всеки допълнителен месец на неговия престой, затова след прощалното пиршество, което бе много тържествено, аз го пуснах да си върви. И двамата бяхме пийнали през тая вечер, признавам, аз дори пролях сълзи при мисълта за заминаването му. Припомнихме си ученическите години и в един миг, когато никой не ни чуваше, наведох се към него и го назовах със стария му прякор.

— Разбойнико — обадих се тихо, — всякога съм знаел, че ти ще станеш цар, но ако някой ми беше казал, че аз ще съм ти император, щях да го сметна за луд.

— Малка маймунке — отвърна той също тъй тихо, — глупак си, както винаги съм ти казвал. Но притежаваш и щастието на глупака. А щастието на глупака е трайно. Ти ще бъдеш олимпийски бог тогава, когато аз ще бъда само един хероизиран мъртвец; да, не се изчервявай, защото точно тъй ще бъде, макар че и дума не може да става за това кой от двама ни струва повече.

Драго ми стана, като чух Ирод да ми говори както някога. През последните три месеца се бе обръщал към мен най-официално и отчуждено, ни веднъж не пропусна да ме нарече Цезар Август и да изрази само най-дълбока възхита от възгледите ми, макар понякога да бе принуден за голямо съжаление да не се съгласява с тях. „Малка маймунка“ беше шеговитото прозвище, което ми бе дал Атенодор. Помолих го, когато и да ми пише от Палестина, винаги да прилага към официалното си писмо, подписано с всичките му нови титли, едно неофициално писмо с подпис „Разбойника“ и да ми съобщава новините от личния си живот. Той се съгласи при условие, че и аз ще отговарям по същия начин, подписвайки се „Малката маймунка“. Като стиснахме ръце да потвърдим обещанията, той ме изгледа продължително и каза:

— Маймунке, би ли чул още малко от моите вагабонтски съвети? Този път ще ти ги дам безплатно.

— Моля те, мили Разбойнико, казвай!