Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

— Забранено ми е да казвам, Цезаре. Ще разкрия само колкото мога. Това е най-святата от всички най-свети мистерии. Посветиха ме в нея миналата нощ. Стана под земята. Принесена бе в жертва една определена птица и аз изпих кръвта й. Явиха се две стройни сенки и ми подадоха кама и солница, като обясниха какво символизират тези два инструмента. Завързаха ми очите, облякоха ме в нови дрехи и ми наредиха да пазя пълно мълчание. Повториха някакви заклинателни думи и ми заповядаха да ги последвам в подземния свят. Водиха ме ту тук, ту там, качваха ме и ме сваляха по някакви стълби, през улици и през градини, а докато вървяхме, ми описваха най-странни гледки. Влязохме в лодка и платихме на лодкаря. Това беше самият Харон. След това слязохме на брега на подземния свят. Духовете на предците ми разговаряха с мене. Чух Цербер да лае. Накрая свалиха превръзката от очите ми и ми прошепнаха: „Сега си в преддверието на бога на Смъртта. Скрий тази кама в робата си. Тръгни по коридора вдясно, изкачи стълбите в края му, а сетне завий наляво, в другия коридор. Ако някой страж те спре, кажи му паролата. Паролата е «Съдба». Богът на Смъртта и неговата богиня лежат заспали в най-крайната стая. На тяхната врата има пост. Те не са като другите стражи. Не знаем тяхната парола. Но ти се промъкни до тях в сянката и внезапно хвърли този свещен пипер в очите им. А сетне смело отвори вратата и убий бога и богинята. Ако успееш в начинанието, ще живееш вечно в селенията на Несекващото щастие и ще си по-велик от Херкулес, по-велик от Прометей, по-велик от самия Юпитер. Смъртта не ще съществува. Но докато вървиш, ще трябва да повтаряш наум заклинателните думи, които ние изрекохме, за да си в безопасност… Не го ли сториш, ще объркаш пътя. Магията ще се разтури и ти ще се озовеш на съвсем друго място.“ Страхувах се. Предполагам, че съм сбъркал заклинанието, защото, когато протегнах ръка да хвърля пипера, внезапно се озовах обратно тук, в Рим, в твоя императорски дворец, вкопчен в бой с твоите стражи, пред твоята спалня. Провалих се. Смъртта все още властвува. Друг някой, по-смел и по-уверен човек, ще трябва един ден да нанесе решаващия удар.

— Съюзниците на Лесбия са много умни — прошепна ми Месалина. — Какъв съвършен заговор!

— Кой те посвети в тайнството? — запитах човека. Не пожела да отговори дори под натиска на мъченията, а и от стражите на главната порта не научих кой знае колко — бяха нови хора. Обясниха, че са го пуснали, защото носел дрехи на дворцов слуга и знаел паролата. Не можех да ги виня. Пристигнал на портата, придружен от други двамина в същите дрехи, които му казали лека нощ и подминали нататък.

Склонен бях да повярвам историята на този човек; ала той упорствуваше в отказа си да разкрие кой му е поръчителят за посвещаването в тези така наречени мистерии. Когато с дружелюбен тон го уверих, че това не са били никакви истински мистерии, а добре подготвена измама и следователно клетвата му не го обвързва, той избухна и ми заговори много грубо. Наложи се да го екзекутираме. След продължителни вътрешни двоумения, принудих се да се съглася с Месалина, че в името на обществената безопасност сега вече трябва да екзекутирам и Лесбия. Изпратих подире й отред от преторианска конница и на следващия ден те ми донесоха главата й за уверение, че са я убили. Много мъчително ми бе да екзекутирам дъщерята на милия ми брат Германик, след като се бях заклел по време на смъртта му да обичам и закрилям децата му като свои. Но се успокоих от мисълта, че и той би постъпил като мене, ако беше на мое място. Всякога слагаше обществения си дълг пред личните си чувства.

Що се отнася до Сенека, заявих на Сената, че ако нямат убедителни доказателства за невинността му, изисквам от тях да гласуват за прокуждането му на Корейка. И тъй, те го изпратиха в изгнание, като му разрешиха тридесет часа, за да напусне Рим, и тридесет дни — да напусне Италия. В Сената не обичаха Сенека. Докато беше в Корейка, той разполагаше с достатъчно време да практикува философията на стоиците — към които заяви, че се пристрастил благодарение на случайно подхвърлена от мене дума в тяхна прослава. Ласкателството, на което бе способен този човек, беше просто отблъскващо. Когато година-две по-късно моят министър Полибий загуби един брат, когото много обичаше, Сенека, който едва познаваше Полибий, а за брат му изобщо не беше чувал, му изпрати от Корейка едно грижливо съчинено писмо, което в същото време бе уредил да се публикува в града под названието: „Утешение към Полибий“. Утешението бе написано като мил упрек към Полибий за това, че се е поддал на личната си скръб по брата си, докато аз, Цезар, живея и се радвам на добро здраве и непрестанно му оказвам своето царствено благоволение.