Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Докато Цезар се нуждае от Полибий (пишеше Сенека), Полибий няма право да се отчайва, подобно на гиганта Атлас, за когото се разказва, че носел на плещите си целия свят, изпълнявайки волята на боговете.

На самия Цезар, комуто всичко е разрешено, по същата причина много неща му се отказват. Неговата бдителност предпазва всеки дом; трудът му осигурява почивката на всички; старанието му носи щастие на хората; неуморните му усилия даряват празнини на народа. В същия миг, в който Цезар се посвети на човечеството, той лиши самия себе си от себе си и подобно на звездите, които неуморно се въртят в безкрайните си орбити, оттогава не си е позволил да почине или да свърши някоя своя работа. И твоята съдба, Полибий, е по някакъв начин свързана с неговата божествена съдба и ти тъй също не можеш да се отдаваш на личните си интереси, да се занимаваш с твоите работи. Докато Цезар владее света, не би било почтено ти да се наслаждаваш на удоволствията, на скръбта или на което да било друго човешко чувство. Ти си изцяло Цезарев. А нима постоянно не повтаряш, че Цезар ти е по-скъп, отколкото собственият ти живот? Как тогава ще имаш право да се оплакваш от този удар на съдбата, когато Цезар все още живее и се труди?

Имаше много повече за моята великолепна любеща доброта и милосърдие и един пасаж, който слагаше в устата ми най-странни думи за благородния начин, по който се понася загубата на един брат. Уж аз разказвах за скръбта на дядо ми Марк Антоний по неговия брат Гай, за скръбта на чичо си Тиберий по моя баща, за скръбта на Гай Цезар за младия Луций, за моята собствена скръб по брата ми Германик, а след това описвах как сърцато всички ние, всеки на свой ред, е понесъл тези беди. Единственото отражение, което този буламач даде върху ми, беше това, че успокои съвестта ми — не бях навредил никому, изпращайки го в изгнание — онеправдал бях само може би остров Корейка.

Глава 13

Александрийските гърци изпратиха нареждания до своите посланици, които все още бяха в Рим, да ме поздравят за победите ми в Германия, да се оплачат за наглото държане на евреите към тях (безредиците в града се бяха подновили), да измолят разрешението ми за възстановяването на Александрийския сенат и отново да предложат да ми издигнат храмове, чиято издръжка, както и тая на жреците, да се поеме от тях. Замислили бяха и още няколко по-незначителни почести освен споменатата, между другото две златни статуи, едната представляваща „Мирът на Клавдий Август“, другата „Германик Победителя“. Втората статуя я приех, защото тя всъщност беше в чест на баща ми и брат ми, чиито победи бяха много по-значителни от моята, завоювани бяха лично, и защото образите на статуите щяха да бъдат техни, а не мои. (Всички казваха, че брат ми бил живо копие на баща ми.) Както обикновено евреите изпратиха контрапосланичество, което ме поздрави за победите, поблагодари ми за благоволението към тях, изразено в циркулярното писмо, което бях написал за религиозната търпимост към всички евреи, и обвини александрийците, че са предизвикали тези нови смутове, като са прекъсвали религиозните им служби с неприлични песни и танци пред синагогите в празнични дни. Тук ще дам точния си отговор към александрийците, за да покажа как се справях с въпроси от този вид: