Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Във Франция център на друидизма беше Дрьо, град, западно от Париж, на около осемдесет мили от брега на Ламанша. Там продължаваха да се принасят човешки жертви, все едно, че римската цивилизация изобщо не съществуваше. Представяте ли си — друидите разрязваха труповете на жертвите, които бяха принесли на бога Танар, и оглеждаха вътрешностите им за знамения със същото спокойствие, с каквото вие или аз бихме оглеждали някой овен или свещена кокошка! Август не бе правил опити да премахне друидизма; само беше забранил на римски граждани да принадлежат към тайни общности и да присъствуват на друидски жертвоприношения. Тиберий се бе осмелил да издаде един декрет, с който разтурваше друидското съсловие във Франция, но този декрет нямаше за цел да бъде прилаган буквално, а само да се избягнат официалното римско санкциониране на взетите решения или наложените наказания от някакъв друидски съвет.

Друидите продължаваха да ни причиняват неприятности във Франция, макар много племена вече да бяха се отказали от този култ и да бяха приели нашата, римска религия. Твърдо бях решил още щом покоря Британия, да сключа едно споразумение с главния друид: в замяна на разрешението да практикува религията си в Британия по обичайния начин (въздържайки се обаче от каквито и да били враждебни проповеди срещу Рим) той да отказва да приема гали за посвещение в друидската общност и да не разрешава на британски друиди да преминават отвъд Ламанша. Без жреци тази религия във Франция скоро щеше да отмре, а там възнамерявах да обявя извън закона всяка друидска церемония или признак, в който се принасят човешки жертви, и да обвиня в убийство всеки, за когото разбера, че е участвувал в подобно деяние. Естествено друидизмът в Британия също трябваше да бъде премахнат; но за това още не биваше да се мисли.

Глава 17

От проучването, което направих на коментарите на Юлий Цезар за двата му британски похода, ми стана ясно, че освен ако условията там не се бяха променили извънредно много от неговото време досега, напълно възможно беше да сразим бритите във всяка битка с едно незначително променяне на нашата собствена бойна тактика. Но трябваше да се заангажират значителни войски. Голяма грешка е да се подхваща една военна кампания само с няколко легиона, да ги изпотрепеш от блъскане, карайки ги да се бият вместо четири, а после да пратиш за подкрепления, като с това дадеш време на неприятеля да се окопити. Най-добре е още в началото да започнеш с колкото може повече войски и да удариш колкото е възможно по-здраво.

Британските пехотинци са въоръжени с широки мечове и малки кожени щитове. Сравнени едни с други, британските воини са равни, дори и по-добри от римляните, но бойната им мощ намалява с увеличаване на броя им, докато нашата се увеличава. В сблъсъка на сражението едно отделение от британски бойци не може да устои на същия брой от дисциплинирани римски войници. Римското метателно копие, късият ни нож за мушкане и продълговатият ни щит със своите ръбове за вкопчване в щитовете на съседа представляват идеална екипировка за ръкопашен бой. Британските оръжия са създадени за единични схватки, но им трябва пространство, за да се разгърнат. Ако гъстотата на боя е такава, че да не позволи удобното размахване на широкия меч, и ако вкопчените вражески щитове пречат за нанасяне на странични удари с него, той е почти безполезен; а малкият щит е недостатъчна закрила срещу пронизващите копия.