Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

И Клото заговори, а в туй време
омразното вретено завъртя се
и нишката житейска на глупака
започна да навива, но я скъса.
Тогаз Лахезис — с вчесани къдрици,
с венец от лаври на челото чисто —
откъсна ново руно бяло вълна,
която под ръката й щастлива
цвета смени. Сестрите и се чудят —
не вълна, а конец от чисто злато
и дипли се той век след век, безкрайни.
Те с радост теглят вълната чудесна,
на работата си се наслаждават.
Но, да, конецът се преде самичък,
без никакво усилие за тях.
И докато вретеното върти се,
сребристият конец се все навива.
расте неспирно той, расте и става
по-дълъг от живота на Титон
(съпругът на Аврора), надминава
годните и на старика Нестор.
И Феб е тук и с весел глас им пее,
пригласяйки със звучната си лира,
догдето те работят. Тъй помага
по-леко работата да върви.
Сестрите не усещат, че предат —
омаяни от сладостните звуци,
от песента на своя брат голям,
изпридат повече, отколко нявга
са прели за обречените смъртни,
И Феб извиква: „Нека тъй да бъде,
сестрици мои! Ни една година
не вземайте от тоз живот прославен,
защото оня, чийто жизнен път
сега предете — моят славен двойник, —
не ми отстъпва в нищо: нито в хубост,
ни в доброта, ни в сладост на гласа.“
Това е оня, който ще открие
нов златен век; забраната ще счупи,
заключила устата на закона.
Той Луфицер е, който в миг прогонва
по-дребните звезди от небосклона,
или Хесперус, който ярко грейва,
щом другите звезди се пак завърнат.
Или пък не — самото Слънце той е,
което иде всеки път, когато
Зората — тази румена богиня —
разпръсне сенките с лъчите първи,
самото Слънце с блеснало лице,
сияещо над цялата земя,
от мрачната тъмница полетяло
на чудната си златна колесница.
Самото слънце е НЕРОН и Рим
НЕРОН възторжено ще съзерцава;
с очи, от блясъка му заслепени,
ще гледа Рим лицето, озарено
от царствено величие, косите,
по шията красива разпилени.

Аполон млъкна. Но Лахезис, която също обича хубавите мъже, продължи да преде и отпусна още много години на Нерон като личен подарък от нея.

Що се отнася до Клавдий, те казват на всички:

Възрадвайте се и от тези зали
не го пропъждайте със думи хулни.

И наистина най-сетне той изпусна дъх, а това бе краят и на старата преструвка, че е бил жив. (Почина, докато слушаше представлението на някакви смешници, тъй че сега ви е ясно по какви причини не обичам тази професия.) Последните думи, които промълви на този свят, последваха веднага след един ужасен шум, издаден от онази част на тялото му, с която той всякога разговаряше с готовност. Те бяха:

— О, Небеса, аз май че се изплесках!

Дали е било тъй наистина, или не, не мога да кажа: но всички твърдят, че той всякога е оплесквал нещата.