Аз преди теб

солидна мраморна фасада с позлатена табела на стената Но не очаквах да пътувам през индустриален район и да ме оставят пред съвсем обикновена наглед къща, заобиколена от фабрики и - кой знае защо - футболно игрище. Прекосих двора, минах край езерце със златни рибки и позвъних на входната врата. Жената, която я отвори, веднага разбра кого търся.

- Той е тук. Да ви заведа ли?

В първия миг не помръднах. Взирах се в затворената врата, странно напомняща вратата на пристройката на Уил, пред която бях стояла преди толкова месеци. После си поех дъх. И кимнах.

Видях леглото, преди да видя него; изпълваше стаята с махагоновата си рамка, странните цветни мотиви на юргана и възглавниците изглеждаха нелепо на подобно място. Господин Трейнър седеше от едната му страна, госпожа Трейнър - от другата.

Тя стана, щом ме видя, беше призрачно бледа.

- Луиза.

Джорджина седеше на дървен стол в ъгъла, превита одве, ръцете й бяха притиснати една в друга като за молитва. Вдигна глава, когато влязох, очите й бяха мътни и зачервени от мъка и за миг се изпълних със съчувствие към нея.

Самата стая беше светла и просторна - като в луксозна вила. Имаше застлан с плочки под и скъпи килимчета, и диван в единия край, откъдето се виждаше малка градина.

Не знаех какво да кажа. Беше толкова абсурдна, обикновена гледка - тримата седнали вътре, сякаш бяха семейство,

опитващо се да реши какви забележителности да посети днес.

Обърнах се към леглото.

- И тъй - казах аз, с чанта през рамо. - Предполагам, че обслужването по стаите не е кой знае какво?

Очите на Уил се впиха в моите и въпреки всичко, въп-реки всичките ми страхове и обстоятелството, че бях пов-ръщала два пъти, че се чувствах така, сякаш не бях спала от години, внезапно се зарадвах, че съм тук. Не, не се за-

радвах, изпитах облекчение. Сякаш бях изрязала някаква болезнена част от мен, която не ми даваше миг покой, и се бях отървала от нея.

И тогава той се усмихна. Беше прекрасна усмивка -нежна, изпълнена с признание.

Странно, но и аз му се усмихнах в отговор.

- Хубава стая - казах аз и веднага осъзнах идиотизма

на забележката. Видях как Джорджина Трейнър притвори очи и се изчервих.

Уил се обърна към майка си:

- Искам да говоря с Лу. Нали може?

Тя опита да се усмихне. Съзрях милион неща в начина по който ме погледна - облекчение, благодарност, леко разочарование, че е изключена от тези няколко минути, може би дори бегла надежда, че появата ми означава нещо, че съдбата все още би могла да обърне посоката.

- Разбира се.

Мина край мен и докато стоях встрани от вратата, за да я пусна да мине, протегна ръка и ме докосна по лакътя, съвсем лекичко. Очите ни се срещнаха и нейните омекнаха - за миг изглеждаше съвършено различен човек.

- Хайде, Джорджина - каза тя, когато видя, че дъщеря

й не помръдва.

Джорджина се изправи бавно и излезе мълчаливо, целият й гръб излъчваше неохота.

И тогава останахме само двамата.

Уил беше подпрян в леглото и можеше да вижда гради-ната през прозореца от лявата си страна. Водната инстала-ция в малката градина пръскаше жизнерадостно тънки струйки вода. На стената имаше репродукция с гергини в неподходяща рамка. Помня как си помислих, че човек едва ли би искал да гледа подобна абсурдна кар-тина в последните си мигове.

- И тъй…- Нали няма да…

- Няма да се опитвам да променя решението ти.

- Щом си тук, значи приемаш, че имам право на избор. Това е първото нещо, което мога да контролирам след злополуката. - Знам.

Това беше. Той го знаеше и аз го знаех. Не можех да направя нищо повече.

Знаете ли колко е трудно да не казваш нищо? Когато всяка твоя клетка копнее да стори обратното? Бях се упражнявала да не казвам нищо по целия път от летището, но това все още ме убиваше. Кимнах. Когато най-сетне заговорих, гласът ми беше глух, съкрушен. От мен излезе единственото безопасно нещо, което можех да изрека:

- Липсваше ми.

И тогава той сякаш се отпусна.

- Ела тук. - Аз се поколебах. - Моля те. Хайде. Тук, на леглото. До мен.

Тогава осъзнах, че в изражението му се чете истинско облекчение. Че се радва да ме види по начин, който не е в състояние да изрази. И си казах, че това трябва да ми е достатъчно.

Легнах до него и го прегърнах. Отпуснах глава на гърдите му и оставих тялото ми да поглъща лекото им издигане и спускане. Усетих едва доловимия натиск на пръстите му върху гърба си, топлия му дъх в косата си. Притворих очи и вдишах аромата му - все същото ухание на кедър, въпреки голата свежест на стаята и малко дразнещия полъх на дезинфектант отдолу. Помъчих се да не мисля за нищо. Опитах се единствено да бъда, опитах се да погълна чрез осмоза мъжа, когото обичах, опитах се да запечатам онова, което щеше да ми остане от него, в себе си. Не говорех. А после чух гласа му. Бях толкова близо до него, че звукът сякаш затрептя нежно през мен.

- Ей, Кларк - прошепна той. - Кажи ми нещо хубаво. загледах се през прозореца към светлосиньото швей-царско небе и му разказах историята за двама души. Двама души, които не бивало да се срещнат и които не се харес-вали особено в началото, но после открили, че са единстве-