Аз преди теб

- Не, не трябва! Тя направи достатъчно. Самата тя ка снощи, че е опитала всичко. - Мама поклати глава. - Как-вато и каша да са решили да забъркат Трейнърови, като сторят това… това… каквото смятат да сторят на собствения си син, не искам Луиза да се забърква. Не искам да съсипе целия си живот!

- Мисля, че сама мога да реша - казах аз.

- Съмнявам се, че можеш. Той е твой приятел, Луиза! Той е млад човек и целият му живот е пред него. Не можеш да бъдеш част от това. Аз… шокирана съм, че изобщо си го мислиш. - В гласа на мама имаше нова, твърда нотка. - Не съм те възпитавала да помагаш на някого да сложи край на живота си! Ти би ли направила същото с дядо си? Мислиш ли, че и ние трябва да го натирим в “Дигнитас”.

- При него е различно.

- Не, не е. Не е същият като преди. Но животът му е безценен. Също както и този на Уил.

- Решението не е мое, мамо. На Уил е. Смисълът на

всичко това е да подкрепя Уил.

- Да подкрепиш Уил? Не съм чувала по-голяма глупост. Ти си дете, Луиза. Още нищо не си видяла, нищо не си направила. И нямаш представа какво ще ти струва това. Как, за бога, ще спиш нощем, като знаеш, че си му помог-нала? Ще помогнеш на един човек да умре! Наистина ли не разбираш какво е това? Ще помогнеш на Уил, този прекрасен, умен млад човек, да умре.

- Ще спя нощем, защото вярвам, че Уил знае кое е добро за него. Защото най-лошото е, че е изгубил възможността да взема и най-малкото решение, да направи и най-малкото нещо за себе си… - Погледнах родителите си, опитвайки се да ги накарам да разберат. - Не съм дете. Обичам го. Обичам го и не биваше да го оставям сам… и не мога да понеса да не съм там и да не знам какво… какво… - Преглътнах. - Така че - да, ще отида. Няма нужда да се грижиш за мен и да се опитваш да ме разбереш. Сама ще се справя. Но ще отида в Швейцария - независимо какво ще кажете и двамата.

В малкото коридорче стана тихо. Мама ме гледаше така, сякаш не ме познаваше. Пристъпих към нея, исках да я накарам да разбере. Но тя отстъпи назад.

- Мамо? Длъжница съм на Уил. Длъжна съм да отида. Кой, мислиш, ме накара да кандидатствам в университета? Кой, мислиш, ме поощри да направя нещо от себе си, да пътувам, да имам амбиции? Кой промени начина, по който възприемам всичко? Дори самата себе си? Уил го направи. През последните шест месеца живях повече, направих повече, отколкото през всичките двайсет и седем години от живота си. Затова, ако той иска да отида в Швейцария, ще отида. Каквото и да се случи.

Настъпи кратко мълчание.

- Тя е като леля Лили - произнесе тихо татко. Всички стояхме и се гледахме напрегнато. Татко и Три-

на си разменяха погледи, сякаш всеки от тях очакваше другият да каже нещо.

Но тишината наруши мама:

- Ако отидеш, Луиза, повече не се връщай тук!

Думите се изтърколиха от устата й като камъчета. Погледнах я смаяно. Очите й бяха студени. Напрегнаха се в очакване на реакцията ми. Сякаш между нас се беше из-правила стена, за чието съществуване не знаех.

- Мамо? - Чу какво казах. Това е равносилно на убийство.

- Джоузи…

- Така е, Бърнард! Не мога да бъда част от това. Помня как си помислих като през мъгла, че никога не

съм виждала Катрина толкова разколебана.Видях как ръката на татко посегна към лакътя на мама, но не можех да кажа дали за да я упрекне, или да я успокои.За миг главата мм се изпразни. После минах край рофителите си почти без да съзнавам какво правя, и се упътих към вход-ната врата. След секунда сестра ми ме последва.

Татко стисна плътно устни, сякаш се опитваше да вземе решение. После се обърна към мама и постави ръка на рамото й. Очите и се взряха в лицето му и сякаш вече зна-еше какво се кани да й каже.

Той подхвърли ключовете си на Трина.Тя ги улови с една ръка.

- Излезте от задната врата, минете през градината на госпожа Дохърти и вземете вана. В него няма да ви видят. Ако тръгнете веднага и трафикът не е много натоварен, ще успеете да стигнете навреме.

- Имаш ли някаква идея как ще свърши всичко това? - попита Катрина.

- Никаква.

Не можех да я гледам продължително - ровех в дамската си чанта и се опитвах да разбера какво съм забравила. Продължавах да чувам гласа на госпожа Трейнър по телефона. “Луиза? Моля те, ела. Знам, че невинаги сме се разбирали, но те моля… Много е важно да дойдеш”.

- По дяволите! Никога не съм виждала мама такава -

продължи Трина.

Паспорт, портмоне, ключове за вратата. Ключове

вратата? За какво? Вече нямах дом.

Катрина ми хвърли кос поглед.

- Искам да кажа, сега е бясна, понеже е в шок. Знаеш, че накрая ще спре да ти се сърди, нали? Когато се прибрах вкъщи и й признах, че съм надула корема, си мислех, че повече няма да ми проговори. Но й трябваха само…колко…

два дни - и й мина.

Чувах я как бъбри до мен, но не обръщах внимание на думите й. Трудно ми беше да се съсредоточа върху какво-то и да било. Сякаш нервните ми окончания бяха оживели; почти ги чувах как трептят в очакване. Щях да видя Уил! Поне това имах. Почти усещах как километрите помежду ни се свиват, сякаш бяхме в двата края на някаква невидима еластична нишка.

- Трина? - Да?

Преглътнах.

- Не трябва да изпусна този полет.