Аз преди теб

- Само добре? Обикновено казват веднага.

- Одобриха ме. - Какво?

Тя продължаваше да се взира в чинията си. Аз спрях да дъвча.

- Казаха, че съм точно типът кандидат, който търсели. Трябвало да завърша някакъв подготвителен курс и после мога да се запиша в университета. Татко се облегна назад в стола си.

- Но това е фантастична новина! Мама се пресегна и я потупа по рамото.

- Браво, миличка! Това е страхотно!

- Не толкова. Не мога да си позволя четири години

учене.

- Не го мисли, скъпа. Наистина. Виж колко добре се справя Трина. Ей - побутна я с лакът, - ще намерим начин. Винаги намираме начин, нали така? - Татко направо сияеше. - Всичко се нарежда чудесно, момичета. Това семейство го чакат добри времена.

И тогава, изневиделица, тя избухна в сълзи. Истински сълзи. Заплака, както плаче Томас, със сълзи и сополи, без да я е грижа кой ще я чуе; риданията й разсякоха тишината в малката стая като с нож.

Томас я погледна изненадано, с отворена уста, и се наложи да го придърпам в скута си и да го разсея. И докато играех с картофените парченца, приказвах на грахчетата и си преправях гласа, тя им каза.

Каза им всичко: за Уил и шестмесечния договор и какво се беше случило на остров Мавриций. Докато говореше,

мама затули уста с ръка. Дядо бе добил сериозен вид. Пи-лето изстина, сосът в сосиерата под форма на лодка се покри с коричка.

Татко клатеше невярващо глава. После, докато сестра ми описваше подробно полета от Индийския океан и гласът й премина в шепот, докато предаваше последните си думи към госпожа Трейнър, той избута стола си и се изправи. Заобиколи бавно

гато бяхме малки. Стоеше и я държеше в обятията си,

притискайки я силно към себе си.

- Исусе Христе, горкият човек! Горкичката ти! О, Исусе

се!

Не знам дали някога бях виждала татко толкова шоки-

ран.

- Ама че бъркотия!

- Минала си през всичко това? Без да кажеш на никого?

И ни изпрати само картичка с подводното гмуркане? -

Мама не можеше да повярва. - Мислехме, че това е вакан-цията на живота ти! .

- Трина знаеше - обясни тя и ме погледна. - Трина беше страхотна.

- Не съм направила нищо - казах аз и гушнах Томас. Той вече бе изгубил интерес към разговора, след като мама бе сложила пред него кутия с шоколадови бонбони.- Само те изслушвах. Ти свърши всичко. Всички идеи бяха твои.

- Страхотни идеи, няма що. - Тя се облегна на татко, звучеше съкрушено.

Татко повдигна брадичката й, за да го погледне.

- Направила си всичко възможно.

- И се провалих.

- Кой казва, че си се провалила? - Татко отмахна косата й от лицето. Изражението му беше нежно. - Едно знам за Уил Трейнър, за мъжете като него. Едва ли на света има нещо, което би могло да промени решението на такъв човек, вземе ли го веднъж. Той си е такъв. Не можеш да накараш

хората да се променят.

- Но неговите родители! Как могат да го оставят да се самоубие?! - възкликна мама. - Що за хора са?

- Съвсем нормални, мамо. Просто госпожа Трейнър не

знае какво друго да направи.

- Е, за начало може да не го води в тая проклета кли-ника. - Мама се ядоса. На бузите й бяха избили червени петна. - Аз бих се борила със зъби и нокти за вас двете и

Томас.

- Дори ако вече е опитал да се самоубие? - попитах аз. -По наистина ужасен начин?

- Той е болен, Катрина. Депресиран е. На уязвими хора като него не бива да се позволява да… - Тя се задави от ярост и попи очите си със салфетка. - Тази жена е безсър-дечна. Безсърдечна! И като си помисля, че са въвлекли в това и Луиза. Та тя е съдийка, за бога! Човек си мисли, че една съдийка знае кое е правилно и кое - не. Кой друг, ако не тя. Ще взема да ида у тях и да доведа Уил тук.

- Сложно е, мамо.

- Не! Не е! Той е уязвим и тя не трябва дори да си го помисля. Шокирана съм. Горкият човек!… - Тя стана от масата, взе останалото пиле и се запъти към кухнята.

Луиза я гледаше как се отдалечава, леко смаяна. Мама никога не се ядосваше. Май последният път, когато я чух да повишава глас, беше през 1993 година.

Татко поклати глава, явно умът му беше другаде.

- Просто си мислех… сега ми е ясно защо не виждам господин Трейнър. Чудех се къде е. Реших, че всички са отишли някъде на семейна почивка.

- Те… заминали ли са?

- Последните два дни не е идвал на работа. Луиза се отпусна отмаляло на стола си.

- По дяволите! - възкликнах аз и запуших ушите на Томас с ръка.

- Утре е. Лу ме погледна и аз вдигнах очи към календара на стената.

- Тринайсети август. Утре.

Лу не направи нищо в този последен ден. Беше станала преди мен и гледаше втренчено през кухненския прозорец. Валеше, после се проясни, а след това заваля отново. Тя легна при дядо, изпи чая, който й направи мама, и на всеки половин час виждах как погледът й се плъзга мълчаливо към часовника на камината. Ужасно беше да я

гледам. Заведох Томас на плуване и се опитах да я накарам

да дойде с нас. Казах й, че мама ще го гледа, ако реши да

дойде с мен на пазар по-късно. Казах й, че ще я заведа в

кръчмата - да си побъбрим на спокойствие - но Лу откло-ни и двете предложения.

- Ами ако съм направила грешка, Трин? - попита ме толкова тихо, че само аз я чух.