Аз преди теб

- Не знам…кой да предположи, че една почивка ще я разболее толкова. - Мама поклати глава. След вечеря се качих горе. Не почуках. (Все пак беше моята стая, като се замислиш.) Въздухът беше душен и застоял и аз вдигнах щорите и отворих прозореца. Лу се размърда уморено под одеялото, заслонила очи с ръка, край нея се носеха прашинки.

- Ще ми кажеш ли какво се случи? - Оставих чаша с чай на нощното шкафче. Тя примигна.

- Мама мисли, че си се заразила с ебола. Предупреждава всички съседи, които са се записали на екскурзията на бинго клуба до Порт Авентура*.

Тя не каза нищо.

- Лу?

- Напуснах - промълви тя.

- Защо?

- Ти как мислиш? - Надигна се в леглото, посегна отпаднало към чашата и отпи голяма глътка.

За човек, който току-що бе прекарал почти две седмици в Мавриций, изглеждаше направо ужасно. Очите й бяха подути и зачервени, кожата й под загара беше на петна. Косата й стърчеше от едната страна. Изглеждаше така, сякаш не е спала от години. Но най-вече изглеждаше тъжна. Никога не бях виждала сестра си толкова тъжна.

- Мислиш ли, че наистина ще го направи? Тя кимна. После преглътна с мъка.

- По дяволите! О, Лу. Много съжалявам.

Направих и знак да се отмести и се настаних на леглото до нея. Тя пийна още от чая си и облегна глава на рамото

ми. Носеше моята тениска. Не казах нищо. Толкова се бях притеснила за нея.

- Какво да правя, Трин?

Гласът й беше изплашен, също като на Томас, когато го боли нещо или се опитва да е храбър. Чувахме как отвън

*Увеселителен парк в Испания. - Б.р.

кучето на съседите търчи нагоре-надолу край градинската ограда и преследва котките на квартала, като от време на време изригваше в яростен лай.

- Едва ли можеш да направиш нещо. Господи! И като си помисля колко се стара заради него Всички тия усилия…

- Казах му, че го обичам - призна тя, гласът й се пре-върна в шепот. - А той отвърна, че не било достатъчно. -Очите й бяха широко отворени и тъжни - Как ще живея сега?

В нашето семейство аз съм тази, която знае всичко. Аз чета повече от всички. Аз следвам в университета.Пред-полагаше се, че имам отговори на всички въпроси.

Но сега погледнах по-голямата си сестра и поклатих глава.

- Нямам представа - признах аз.

На следващия ден Лу най-сетне слезе долу, изкъпана и облечена в чисти дрехи. Казах на мама и татко да не я закачат. Намекнах, че е проблем с приятеля, и татко вдигна вежди и направи гримаса, сякаш това обясняваше всичко и един господ знае защо е трябвало толкова да се притесняваме. Мама изтича да съобщи на съседите, че пътуването със самолет не е чак толкова рисковано.

Лу изяде една препечена филийка (не пожела да обядва), сложи си широкопола шапка и отидохме до замъка с Томас да храним патиците. Май не й се излизаше много, но мама настоя, каза, че и тримата се нуждаем от чист въздух.Това на нейния език означаваше, че няма търпение да иде в спалнята, да я проветри и да смени спалното бельо.Томас тичаше пред нас, стиснал в ръка найлонова торба, пълна с хлебни корички, а ние обсъждахме нехайно разхождащите се наоколо туристи, пазехме се от издутите им раници, разделяхме се около позиращи двойки и отново се съби-рахме от другата им страна. Замъкът се печеше на лятната жега, земята беше напукана и тревата стърчеше на изтъне-ли снопчета - като последните косми върху олисяла глава.

Цветята в саксиите изглеждаха унили, сякаш, вече се приготвяха за идването на есента.

С Лу не говорехме много. Какво можехме да си кажем?

Докато минавахме край паркинга на замъка, забелязах, че тя погледна изпод шапката си към къщата на Трейнър. фасадата й се възправяше, елегантна и солидна, високите й празни прозорци скриваха съдбоносната драма, която вероятно се разиграваше там, може би дори в този момент.

- Защо не идеш да поговориш с него? - предложих аз. - Ще те чакам тук.

Тя сведе очи към земята и скръсти ръце пред гърдите си. Продължихме да вървим.

- Няма смисъл - промълви. Знаех останалата част, частта, която не изрече на глас. Той сигурно дори не е там.

Направихме бавна обиколка на замъка, докато гледахме как Томас се катери по склона на хълма и храни патиците, които в края на сезона бяха толкова преситени, че не благоволяваха да се приближат за някакво си парче хляб. Наблюдавах сестра си, докато се разхождахме, гледах загорелия й гръб, който се показваше под потника, приведените й рамене, и осъзнах, че макар тя още да не го знае, за нея всичко вече щеше да е различно. Лу нямаше да остане тук - каквото и да се случеше е Уил Трейнър. Имаше ново излъчване, излъчването на човек, познал нови неща, места и хора. Най-сетне пред сестра ми се бяха открили нови хоризонти.

- О - възкликнах аз, - имаш писмо. От университета. Пристигна, докато те нямаше. Съжалявам, отворих го. Помислих, че е за мен.

- Отворила си го?

Надявала се бях да е за допълнителната стипендия.

- Насрочили са ти интервю. Тя примигна, сякаш получи новини от далечното мина-

ло.

- Да. И голямата новина е, че е утре - обясних аз. - За-това си помислих, че довечера може да прегледаме предполагаемите въпроси.

Тя поклати глава.

- Не мога да отида на интервю утре.