Аз преди теб

- Мислех… мислех, че съм променила решението ти. Той наклони леко глава и се взря в мен.Гласът му беше ласкав, очите му бяха нежни.

- Луиза, нищо не може да промени решението ми.Обе-щах на родителите си шест месеца и ги получиха.Ти нап-рави това време безценно. Благодарение на теб не беше тест за издръжливост, а…

- Недей!

- Какво?

- Не казвай нищо повече! - Задавих се. - Такъв егоист

си, Уил! Толкова си глупав. Дори да е имало нищожна вероятност да дойда с теб в Швейцария… дори да си мислел, че бих могла, след всичко, което направих за теб, само това ли успя да ми кажеш? Аз ти предложих сърцето си, а всичко, което можа да ми кажеш, е: „Не, не си ми достатъчна. А сега искам да дойдеш и да гледаш най-лошото, което изобщо можеш да си представиш”. Това, от което се боя, откакто разбрах за първи път. Имаш ли представа какво

искаш от мен?

Сега бях бясна. Стоях пред него, крещях като луда.

- Майната ти, Уил Трейнър! Майната ти! Ще ми се никога да не бях приемала тази глупава работа! Ще ми се никога да не те бях срещала! - Избухнах в сълзи, побягнах по плажа и се прибрах в хотелската си стая, колкото може

по-далеч от него.

Гласът му, който викаше името ми, звуча в ушите ми дълго след като бях затворила вратата.

Двадесет и четвърта глава

Няма нишо по-недопустимо за околните от гледката на мъж в инвалидна количка, умоляващ за нещо жена, която би трябвало да се грижи за него. Изобщо не е редно да се сърдиш на човека, за когото отговаряш. Особено когато той очевидно не може да се движи и те

умолява:

- Кларк. Моля те. Върни се. Моля те!

Но не можех. Не можех да го погледна. Нейтън бе опаковал багажа на Уил и тримата се бяхме събрали във фоайето на следващата сутрин - Нейтън все още махмурлия - и от мига, в който отново трябваше да сме заедно, отказах да имам нещо общо с него. Бях гневна и нещастна. В главата ми звучеше настоятелен глас, който ми нареждаше да съм колкото може по-далеч от Уил. Да си вървя у дома. Никога повече да не го видя.

- Добре ли си? - попита Нейтън, появявайки се зад мен. Когато пристигнахме на летището, аз се бях отдалечила

от тях и се бях упътила към гишето за чекиране сама.

- Не - отвърнах. - И не ми се говори за това.

- Махмурлук?

- Не.

Последва кратко мълчание.

- Това означава ли каквото си мисля? - Той внезапно изтрезня.

Не можех да говоря. Кимнах и видях как за миг челюстта на Нейтън се стегна. Той обаче бе по-силен от мен. Все пак беше професионалист. След минути отново бе с Уил, показваше му нещо, което бе видял в списание, чудеше се на глас за перспективите на познат и на двамата футболен отбор. Изобщо да не предположи човек, че току-що му бях споделила съдбоносна новина.

Успявах да си измислям работа през цялото време, докато чакахме на летището. Намирах си хиляди дребни за-дачи за изпълнение - занимавах се с етикетите на багажа, купувах кафе, преглеждах вестници, отидох до тоалетната,

- само и само да не го гледам. Не ми се говореше с него. Ала от време на време Нейтън изчезваше и оставахме сами, седнали един до друг, малкото разстояние помежду ни бе наелектризирано от неизречени обвинения.

- Кларк… - понечваше да ме заговори той.

- Недей! - прекъсвах го рязко. - Не ми се говори с теб. Изненадах се от себе си колко студена мога да бъда. И със сигурност изненадах стюардесите в самолета.

Видях

как тихичко обсъждат начина, по който се извръщам от Уил, поставям слушалките или се взирам хладно през про-зореца.

Той не се разгневи нито веднъж. Това може би беше най-лошото. Не се разгневи и не стана саркастичен, прос-то се затвори и едва казваше по някоя дума. Наложи се горкият Нейтън да поддържа разговора, да пита искаме ли чай или кафе, допълнителни пакетчета фъстъци и дали имаме нещо против да ни прескочи, за да иде до тоалетна-та.

Вероятно сега изглежда детинско, но не беше само въпрос на гордост. Не можех да го понеса. Не можех да понеса мисълта, че ще го изгубя, че е толкова непреклонен и не иска да види доброто, че не иска да промени решението си. Не можех да повярвам, че ще се съобрази с тази дата, сякаш е изсечена върху камък. В главата ми се въртяха милион безмълвни аргументи. “Защо това не ти е доста-тъчно? Защо аз не съм ти достатъчна? Как може да не ми се довериш? Ами ако бяхме разполагали с повече време, - дали сега нямаше да е по-различно?” От време на време се улавях как гледам бронзовите му ръце, добре оформе-ните му пръсти, само на сантиметри от моите, и си спомнях как пръстите ни се бяха преплитали - топлината му, илю-зията, дори в неподвижността, за някаква сила - и в гър-лото ми засядаше буца. Имах чувството, че не мога да дишам, и трябваше да потърся убежище в тоалетната, къ-дето се навеждах над мивката и ридаех беззвучно под светлината на луминисцентната лампа.На няколко пъти,

докато мислех за намерението на Уил, едва се сдържах да не закрещя; чувствах как ме обзема някаква лудост и ми се щеше да седна на пътеката в самолета и да завия като ранен звяр.