Аз преди теб

съм сега. Ти си виновен. Ти ме промени. - Засмях се леко. -Превърна ме в моята сестра. Но с по-добър усет за облеклото. Той беше притворил очи. Хванах и двете му ръце, вдиг-

нах ги към устните си и ги целунах. Почувствах кожата му до моята и се изпълних с абсолютна увереност, че не съм

състояние да го оставя да си отиде.

- Какво ще кажеш? - прошепнах.

Бих могла да гледам очите му вечно.

Той го изрече толкова тихо, че за миг не бях сигурна дали съм чула правилно. - Какво?

- Не, Кларк.- Не?

- Съжалявам. Не е достатъчно. Свалих ръцете му.

- Не разбирам. Той изчака, преди да заговори, сякаш се опитваше —

нещо необичайно за него - да намери точните думи.

- Не ми е достатъчно. Това… моят свят… дори с теб в него. А повярвай, Кларк, целият ми живот стана по-добър, откакто ти дойде. Но не ми е достатъчно. Не искам такъв живот.

Сега беше мой ред да се отдръпна.

- Права си, би могъл да е добър живот. А с теб до мен - може би много добър. Но това не е моят живот. Аз не съм като онези хора, с които разговаряш. Изобщо не искам такъв живот. Дори частица от него. - Гласът му беше глух, задавен. Изражението му ме изплаши.

Преглътнах и поклатих глава.

- Ти… веднъж ми каза, че нощта в лабиринта не бива да ме определя. Каза, че сама мога да избера какво да ме определя. Е, и ти не бива да оставяш това… тази количка да те определя.

- Но тя ме определя, Кларк. Ти не ме познаваш, не и истински. Не си ме виждала преди злополуката. Обичах

живота си, Кларк. Наистина го обичах. Обичах работата си, пътуванията си, човека, който бях.Обичах да спорту-вам. Обичах да карам мотора си, да скачам от високи сгради. Обичах да надвивам в бизнес сделките. Обичах да правя секс. Много секс. Имах страхотен живот. - Гласът му звучеше развълнувано. - Не съм създаден да съществу-вам в това нещо, но така отреди съдбата То е единствено-то, което ме определя.

- Но защо не искаш поне да опиташ? - прошепнах аз.

Гласът ми сякаш не искаше да излезе от гърдите.- Защо не искаш аз да опитам?

- Не е там въпросът. Наблюдавах те и виждах как през тези шест месеца се превръщаш в съвсем нов човек тепърва ще осъзнава възможностите си. Нямаш представа колко щастлив ме прави това. Но не искам да се обвържеш с мен, с моите прегледи в болницата, с ограниченията в живота ми. Не искам да пропуснеш всички неща,които би могъл да ти даде някой друг. И да, егоистично е, но не искам един ден да ме погледнеш и да изпиташ и най-малкото съмнение или съжаление, че…

- Никога няма да си го помисля!

- Не знаеш това, Кларк. Нямаш представа как ще се развият нещата. Нямаш представа как ще се чувстваш дори след шест месеца. И не искам да те гледам всеки ден, да те гледам гола, да те наблюдавам как се движиш из пристройката в твоите откачени дрехи и да не мога… да не мога бъда с теб. О, Кларк, не можеш да си представиш как искам да бъда с теб точно сега. И аз… аз не мога да живея с тези мисли. Не мога. Аз не съм такъв. Не мога да бъда човек,

който просто… приема съдбата си.

Уил хвърли поглед към количката си, гласът му пресек-

на.

- Никога няма да приема това.

Бях започнала да плача.

- Моля те, Уил. Моля те, не го казвай. Нека опитам.Да

опитаме и двамата.

- Шшшт. Просто ме чуй. Искам да ме чуеш. Това… тази вечер…е най-прекрасното, което би могла да направиш за мен. Думите, които ми каза, това, че ме доведе тук… като си помисля само какъв кретен бях в началото и как успя да ме преобразиш… изумително е. Но… - Усетих как пръсне му стиснаха лекичко моите. - Трябва да сложа край. Повече никаква количка. Повече никакви пневмонии. Повече никакви пламтящи крайници. Никакви болки и отпадналост и никакво будене сутрин с желанието най-сетне да се свърши. Когато се върнем, въпреки всичко ще отида в Швейцария. И ако ме обичаш, Кларк, както казваш, нищо няма да ме направи по-щастлив от това да дойдеш с мен.

Отметнах рязко глава.

- Какво?

- Състоянието ми няма да се подобри. Ще се влошава все повече и повече. Лекарите ми дадоха да го разбера. Усещам как вървя надолу. Не искам повече да ме боли и да съм прикован към това нещо, и да завися от някого, и да се боя. Затова те моля - ако изпитваш нещата, които казваш, - направи го. Бъди с мен. Дай ми края, на който се надявам.

Погледнах го ужасено, кръвта забуча в ушите ми. Не можех да го понеса.

- Как е възможно да ме молиш за това?

- Знам, то е…

- Казвам ти, че те обичам и искам да имам бъдеще с теб, а ти ме молиш да дойда и да гледам как се самоубиваш?

- Съжалявам. Не исках да прозвучи грубо. Но не разполагам с много време.

- Какво?… Да не би вече да си уредил всичко? Да не би да имаш определена дата?

Виждах как хората от хотела се поспират, може би чуваха извисените ни гласове, но не ми пукаше.

- Да - потвърди Уил след кратко мълчание. - Да, имам.

Направих консултациите. От клиниката са съгласни, че съм подходящ случай. И родителите ми се съгласиха за тринайсети август. Трябва да отлетим на дванайсети.

Главата ми се замая. Оставаше по-малко от седмица.

- Не мога да повярвам.

- Луиза…