Аз преди теб

- Много мило от твоя страна - отбеляза Уил, когато му казах.

- Искаш да кажеш, от твоя - поправих го аз. - За целта му предложих твоята стая.

Тази нощ го преместихме в моята стая - Нейтън му помогна да се настани в леглото и му даде лекарствата, докато Карън чакаше на бара. В банята се преоблякох в тениската си, отворих вратата и пристъпих към дивана с възглавница под мишница. Усетих очите на Уил върху себе си и се почувствах странно неловко за човек, който бе прекарал по-голямата част от изминалата седмица, разхож-дайки се пред него по бикини. Наместих възглавницата си върху облегалката на дивана.

- Кларк?

- Какво?

- Няма нужда да спиш там. Това легло може да побере

цял футболен отбор.

Всъщност дори не се замислих дали да го направя.Вече

се чувствах различно. Може би дните,които всички бяхме прекарали полуголи на плажа, ни бяха освободили от зад-ръжките. Може би бе мисълта за Нейтън и Карън от дру-

гата страна на стената, вплетени един в друг, сякаш в пашкул. Може би просто исках да съм близо до него. Тръгнах към леглото, но потръпнах от звука на внезапна гръмотевица. Лампите замигаха, някой отвън извика. От съседната стая чухме как Нейтън и Карън избухнаха в смях.

Отидох до прозореца и спуснах завесите, усещайки внезапния бриз, рязкото спадане на температурата. В морето навън се бе разразила буря. Драматични проблясъци от раздвоени светкавици за кратко осветяваха небето, а после, сякаш изневиделица, върху покрива на малкото ни бунгало се стовари потоп, толкова яростен, че в началото заглуши всички останали звуци.

- По-добре да затворя капаците.

- Не, недей. Обърнах се.

- Отвори широко вратите. — Уил кимна към терасата. - Искам да го видя.

Поколебах се, после бавно отворих стъклените врати. Дъждът се сипеше в хотелския комплекс, шуртеше от покрива, превръщаше се в реки, които се стичаха край терасата и поемаха към морето. Почувствах влагата върху лицето си, електричеството във въздуха. Космите върху ръцете ми настръхнаха.

- Усещаш ли го? - попита Уил зад мен.

- Сякаш е краят на света.

Стоях там и оставях енергията да преминава през мен, белите светкавици се отпечатваха върху клепачите ми. Дъхът ми секна.

Обърнах се, пристъпих към леглото и седнах в края му. Докато Уил наблюдаваше бурята, аз се наведох и нежно повдигнах загорелия му врат. Сега знаех точно колко да го преместя, как мога да накарам тежестта му, тялото му, да ме слуша. Пресегнах се, пъхнах дебела бяла възглавница под раменете му и го пуснах обратно в меката й прегръдка. Уил ухаеше на слънце, сякаш то бе проникнало дълбоко в кожата му. Неволно вдъхнах аромата му.

После, все още малко влажна се настаних до него - толкова близо, че краката ми докосваха неговите- и заедно се загледахме в синьо-бялата пяна, стоварващите се върху вълните светкавици, сребристите отвесно струи на дъжда, вълнуващата се тюркоазена повърхност едва на трийсетина метра от бунгалото.

Сякаш светът край нас се сви до звука от бурята, бле- доморавото море и полюшващите се прозирни завеси. Долавях мириса на лотос в нощния бриз, чувах далечни звуци от подрънкващо стъкло и припряно събиране на столове, музиката за някакво празненство в комплекса, чувствах освободената природна стихия.

Пресегнах се и взех ръката на Уил в своята. Помислих си, че никога няма да усетя толкова силна връзка с околния свят, с друго чо-вешко същество, както в този миг.

- Не е зле, а, Кларк? - наруши мълчанието Уил. Насред бурята лицето му бе отпуснато и спокойно. Извърна се и миг, усмихна ми се и нещо се появи в очите му - нещо

тържествуващо.

- Не - отвърнах. - Изобщо не е зле.

Лежах кротко, заслушана в дишането му - сега все по-бавно и по-дълбоко, - в звука на дъжда, усещах топлите му пръсти, вплетени в моите. Не исках да се прибирам у дома. Тук двамата с Уил бяхме в безопасност, заключени в нашия малък рай. Всеки път, щом помислех за връщане-то в Англия, в тялото ми се впиваха огромни нокти и не

искаха да ме пуснат.

Всичко ще е наред. Опитвах да си повтарям думите на Нейтън.

Нейтън. Всичко ще е наред.

Накрая се обърнах на една страна, с гръб към морето, и се загледах в Уил. Той извърна глава, погледна ме в полу-мрака и почувствах, че ми казва същото: “Всичко ще е наред.” За първи път в живота си се опитвах да не мисля за бъде-щето. Опитвах се просто да се наслаждавам на мига, да позволя на усещанията от вечерта да направят своето пъ-туване през мен. Не мога да кажа колко дълго останахме

така, впили поглед един в друг, но постепенно клепачите на Уил натежаха и го чух да промърморва извинително, че може би… Дишането му стана по-дълбоко, той се плъзна в съня а аз продължих да съзерцавам лицето му, гледах миглите му, събрани на снопчета в ъгълчетата на очите, новите лунички по носа му.

Казах си, че трябва да съм права. Трябва да съм права.