Аз преди теб

По-голямата част от Европа бе твърде гореща в края на юли и това изключваше Италия, Гърция, Южна Франция и други подобни дести-нации. Аз обаче имах видение. Видях Уил да почива край море. Проблемът беше, че ми оставаха няколко дни да планирам почивката и да тръгнем, което намаляваше вероятността пътуването да се осъществи.

Имаше съчувствия от квадриплегиците и много, много истории за пневмонии. Изглежда, болестта присъстваше в живота им постоянно. Имаше и няколко предложения места, където да отидем, но никое не ми грабна вниманието. Или по-точно, никое не би грабнало вниманието на Уил. Не исках балнеокурорти или места, където ще вижда хора в своето положение. Не знаех какво точно искам, но се ровех нагоре-надолу в списъка им с предложения и знаех,

че нищо не е подходящо.

Накрая ми помогна Ричи, постоянното присъствие в чатрума. Следобеда, когато Уил бе изписан от болницата, той предложи:

“Дай си имейл адреса. Братовчед ми работи в турис-тическа агенция. Запознал съм го със случая.”

Позвъних на номера, който ми изпрати, и говорих с мъж на средна възраст с характерен йоркширски акцент.Кога-то ми каза какво има предвид, изведнъж от дълбините на паметта ми изскочи спомен. И след два часа вече го бяхме уредили. Толкова му бях благодарна, че ми идеше да се

разкрещя от радост.

- Няма нужда да ми благодариш,миличка - засмя се

той. - Само гледай твоят човек да си изкара добре.

Като се има предвид всичко това, на тръгване бях изтощена почти колкото и Уил. Прекарала бях дни наред в изпипване на нещата, свързани с пътуването на един квад-риплегик, и чак до сутринта на тръгването не бях убедена, че той ще е достатъчно добре да пътува. Сега, седнала с чантите, не откъсвах поглед от него, изпит и блед сред гъмжилото от хора на летището, и отново се запитах дали не съм сбъркала. Изведнъж ме обзе паника. Ами ако отново се разболее? Ами ако изобщо не му хареса, както не му бяха харесали надбягванията на хиподрума? Ами ако съм разтълкувала погрешно цялата ситуация и това, от което се нуждае Уил, не е епично пътуване, а десетина дни у дома в собственото му легло?

Но нямахме на разположение десет дни. Толкова по въпроса. Това беше единственият ми шанс.

- Обявиха нашия полет - уведоми ме Нейтън на връщане от безмитния магазин. Погледна ме, вдигна вежди и

аз си поех дъх.

- Окей - отвърнах. - Да вървим.

Оказа се, че полетът, въпреки дванайсетте дълги часа във въздуха, не е чак такова изпитание. Нейтън се справяше много ловко с обичайните грижи за Уил под прикритието на одеялото. Персоналът в самолета беше отзивчив и дискретен и внимаваше с количката. Уил бе качен първи - точно както бяха обещали, и успяхме да го прехвърлим безпроблемно на седалката.

След час във въздуха осъзнах, че колкото и да е странно, високо над облаците - с наклонената назад седалка, настанен удобно, - Уил беше като всички останали в самолета.

Принуден да седи пред малък екран, без никаква възможност да се движи или занимава с друго, тук, на 10 000 метра

височина, почти по нищо не се различаваше от останалите пътници. Хапна и изгледа един филм, но през повечето време спеше.

Нейтън и аз се усмихвахме предпазливо един на друг и се стараехме да се държим така, сякаш всичко е наред,

всичко е добре.Гледах море през прозореца, мислите ми се

носеха в безпорядък като облаците под нас, още не бях способна да осмисля факта, че за мен това не е само логис-тично предизвикателство, а и приключение - че аз Луиза Кларк, всъщност летя към другия край на света. Не можех да го видя. Тогава не виждах нищо друго освен Уил.Чувс-твах се както сестра ми, когато бе родила Томас.„Все едно гледам през фуния - беше обяснила, с очи върху новороденото мъниче. - Светът се свил до нас двамата.”

Беше ми изпратила есемес, докато бях на летището. “Можеш да се справиш. Страшно се гордея с теб.”

Изкарах го на екранчето и го погледнах отново, внезап-но развълнувана, може би заради думите, които бе избрала. Или може би защото бях уморена и уплашена и все още ми беше трудно да повярвам, че съм успяла да стигна тол-кова далеч. Накрая, за да спра да мисля, се обърнах към малкия екран и се загледах невиждащо в някакъв амер-кански комедиен сериал, докато небето в илюминатора потъмня.

Когато се събудих, видях, че стюардесата стои над нас със закуска, че Уил говори с Нейтън за някакъв филм, кой-то току-що бяха изгледали заедно, и че - невероятно и напук на всички препятствия - оставаше само час до при-земяването ни на остров Мавриций. Повярвах, че всичко това се случва, едва когато кацнах-ме на международното летище „Сър Сивусагур Рамгулам”. Излязохме уморени от залата за пристигащи, все още ско-вани от прекараното време в самолета, и едва не се разпла-ках от облекчение при вида на специнално приспособеното такси на туроператора. Тази първа сутрин, докато шофьо-рът ни караше към курорта, не видях много от острова. Наистина цветовете изглеждаха по-ярки, отколкото в Англия, небето бе по-живо, лазурно, преливащо в безкрай-