Аз преди теб

- Разбира се. Съжалявам. Просто…просто съм малко разочарована, че трябва да отменя всичко.

Нейтън смъкна раницата от рамото си и седна срещу мен.

- Гадно е, знам. - Вдигна папката и я запрелиства. - Искаш ли да ти помогна утре? Няма да им трябвам в бол-ницата, тъй че мога да се отбия за един час сутринта.Да ти помогна с обажданията.

- Много мило от твоя страна. Но няма нужда. По-лесно ще е, ако свърша всичко сама.

Нейтън приготви чай, седнахме един срещу друг и го изпихме. Мисля, че за първи път двамата с него наистина разговаряхме - имам предвид, без Уил да е с нас. Той ми разказа за бивш свой пациент, квадриплегик с дихателен апарат, който се разболявал поне веднъж месечно през цялото време, докато работел при него. Разказа ми за пре-дишните пневмонии на Уил, първата от които едва не го убила и му били нужни седмици да се възстанови.

- В очите му се появява особен поглед… - промърмори той. - Когато е много болен. Плашещо е. Сякаш просто се оттегля. Сякаш вече го няма.

- Знам. Мразя тоя поглед. ,

- Той… - поде Нейтън. После очите му се отместиха

рязко и той затвори уста.

Седяхме и държахме чашите си в ръка.С крайчеца на

окото изучавах Нейтън, гледах откритото му приятелско лице, което за кратко се бе затворило. И осъзнах, че се каня да задам въпроса, чийто отговор вече знаех.

- Знаеш, нали?

- Какво да знам?

- За онова… което иска да направи.

В стаята се възцари тишина - внезапна и напрегната. Нейтън ме погледна внимателно, сякаш преценяваше как да отговори.

- Знам - успокоих го. - Не съм искала, но знам. Затова беше… затова беше тази ваканция. Затова бяха излизанията. Опитвах се да променя решението му.

Нейтън остави чашата си на масата.

- Знаеш ли. често се чудех - призна. - Ти сякаш… имаше мисия.

- Имах. И още имам.

Той поклати глава. Не бях сигурна дали се опитва да ме насърчи да не се предавам, или да ми каже, че нищо не можем да променим.

- Какво ще правим, Нейтън?

Минаха няколко секунди, преди да заговори отново.

- Знаеш ли какво, Лу? Наистина харесвам Уил. Няма да крия, чувствам го много близък. От две години съм с него. Виждал съм го в много лоши моменти, виждал съм го и в добрите му дни, и мога само да ти кажа, че не бих искал да съм на неговото място за всички пари на света.

Той отпи голяма глътка чай.

- Имало е дни, когато оставах през нощта, и той се събуждаше и започваше да крещи, защото в сънищата си все още ходи и кара ски, и прави всичко останало, и в тези няколко минути, когато е много уязвим и споменът му е още съвсем пресен, чисто физически не може да понесе мисълта, че няма да го върши отново. Не може да го понесе. Седял съм до него и не съм знаел какво да му кажа, за да се почувства по-добре. Съдбата му е раздала най-ужасните карти, които можеш да си представиш. И ще ти призная нещо. Снощи го гледах и си мислех за живота му и какво ще стане с него… и макар с цялото си сърце да желая на тоя готин пич щастие… не мога да го съдя за онова, което иска да направи.Той има право на избор. Трябва да има.

Усетих, че ми е трудно да си поема дъх. - Но това беше преди. Всички признахте, че е било, преди да дойда. Сега е различен. С мен е различен, нали?

- Разбира се, но…

- Но щом ние не вярваме, че може да се почувства по-добре, дори да стане по-добре, как той да повярва, че е възможно да му се случат и хубави неща?

Нейтън остави чашата си на масата.Погледна ме право в очите.

- Лу, той няма да стане по-добре.

- Откъде знаеш?

- Знам. Ако не направят някой наистина голям пробив в изследването на стволовите клетки, Уил го чакат още десет години в тази количка.Минимум.Той е наясно, нищо че семейството му не желае да го признае.

И това е другият проблем. Госпожа Т. иска да го запази жив на всяка цена.Господин Т. мисли, че трябва да го оставим да реши сам.

- Разбира се, че решението трябва да е негово, Нейтън. Но първо трябва да прецени какви възможност има.

- Той е умен човек. Отлично знае какви възможности има.

Гласът ми се извиси в малката стая:

- Грешиш! Казваш ми, че не е помръднал, откакто дой-дох. Казваш ми, че не изглежда поне малко по-добре бла-

годарение на мен.

- Не мога да видя какво става в главата му, Лу.

- Знаеш, че промених начина му на мислене.

- Не, знам, че той би направил почти всичко,за да си

щастлива.

Изгледах го недоумяващо.

- Мислиш, че се преструва само за да съм щастлива? - - Почувствах как се изпълвам с гняв към Нейтън, към ця-лата им скептична групичка. - Щом не вярваш, че всичко това може да свърши работа, защо изобщо се съгласи да дойдеш? Защо ти е да идваш на тази почивка? Защото звучи добре, нали?

- Не. Искам той да живее.

- Но…

- Но искам да живее, ако той го иска.Щом не желае тогава, като го принуждаваме да продължава, ти, аз - без значение колко го обичаме - просто ще се превърнем в още |

двама проклети досадници, които му отнемат правото на избор.

Думите на Нейтън отекнаха в тишината. Избърсах една самотна сълза от бузата си и се опитах да възвърна нормалния ритъм на сърцето си. Нейтън, явно притеснен от сълзите ми, се почеса неловко по врата, а после, след минутка, мълчаливо ми подаде къс от кухненската ролка.