Аз преди теб

- Права си - усмихнах се принудено. - Да се надяваме , че той ще се върне, пълен с истории за бънджи скокове и че той ще се върне, пълен с истории за

разните други ужаси, на които младите обичат да се подлагат днес.

Тя ме смушка с лакът.

- Може да те накара да организираш нещо и в замъка. - Рафтинг в рова? - засмях се аз. - Ще си го запиша като възможна атракция през следващия сезон. Като си представяхме тази необичайна картина и от време на време прихвахме, продължихме да се разхождаме чак до навеса с лодките. А после Уил се разболя от пневмония.

Двадесет и втора глава

Втурнах се в Спешното. Многото крила на болницата и вродената ми липса на ориентация ме накараха да се лутам безкрайно, докато намеря отделението за спешна помощ. Трябваше да попитам три пъти, преди някой да ме упъти в правилната посока. Най-сетне нахлух през вратата на Отделение С12, като дишах тежко и едва си поемах дъх. В коридора видях Нейтън - седеше и четеше вестник. Щом приближих, вдигна очи от вестника.

- Как е той?

- На кислород. Стабилен.

- Не разбирам. В петък вечерта беше добре. В събота

сутринта имаше малко кашлица, но… но това? Какво се случи?

Сърцето ми биеше лудо.Отпуснах се на един стол да

си поема дъх.Бях тичала почти през цялото време, след като получих есемеса на Нейтън преди час. Той изправи гръб и сгъна вестника.

- Не му е за пръв път, Лу.В дробовете му влизат бак-

терии, кашличния рефлекс не работи както трябва и със-тоянието му се влошава доста бързо.Опитах да приложа някои техники за прочистване в събота следобед, но много

го болеше.Изведнъж го втресе, после получи силни болки в гърдите.Вечерта се наложи да извикаме линейка.

- По дяволите! - изругах аз, превита одве. - По дяво-лите, по дяволите, по дяволите! Може ли да вляза? - Много е отпаднал. Не съм сигурен че е контактен.А

и госпожа Т. е с него.

Оставих чантата си при Нейтън, почистих ръцете си с антибактериален лосион, бутнах вратата и влязох.

Уил беше в средата на болничното легло - тялото му бе завито със синьо одеяло, свързано към система и заобико-лено от различни пиукащи машини. Лицето му бе отчасти скрито от кислородна маска, очите му бяха затворени. Кожата му изглеждаше сива, със синкавобели петна, при вида на които сърцето ми се сви. Госпожа Трейнър седеше до него, поставила ръка върху завития му лакът. Гледаше невиждащо в отсрещната стена.

- Госпожо Трейнър - казах тихо. Тя ме погледна стреснато.

- О, Луиза.

- Как… как е той? - Исках да отида и да хвана другата ръка на Уил, но се притеснявах да седна до него. Останах да стърча до вратата. Върху лицето на майка му се четеше такова отчаяние, че се почувствах като натрапница.

- Малко по-добре. Предписаха му някакви много силни антибиотици.

- Мога ли… да помогна с нещо?

- Не мисля, не. Просто… просто трябва да чакаме. Лекуващият лекар ще мине отново след час. Надявам се, ще може да ни даде повече информация.

Времето сякаш бе спряло. Останах вътре още малко. Пиукането на машините изгаряше мозъка ми с натрапчивия

си ритъм.

- Искате ли да ви отменя за малко? Да си починете?

- Не. Мисля да остана.

Частица от мен се надяваше Уил да чуе гласа ми.

Частица от мен се надяваше очите му да се отворят над тази прозрачна пластмасова маска и той да промърмори:”Кларк, ела и седни, за бога. Внасяш безпорядък в стаята.”

Но той просто лежеше и не помръдваше.

Избърсах лицето си с ръка. - Искате ли да ви донеса нещо за пиене? Госпожа Трейнър вдигна очи. - Колко е часът?

- Десет без четвърт. - Наистина ли? - Тя поклати глава, сякаш й беше труд-но да повярва. - Благодаря ти, Луиза. Би било добре. Май

съм тук от доста време.

В петък не бях на работа - отчасти защото семейство Трейнър настоя да си взема свободен ден, но най-вече за-щото нямаше друг начин да се сдобия с паспорт, освен като отида до Лондон с влака. Отбих се у тях вечерта, на връщане, за да покажа на Уил завоеванието си и да се уверя, че неговият собствен паспорт още е валиден. Стори ми се малко притихнал, но в това нямаше нищо необичайно. В някои дни изпитваше по-голям дискомфорт. Откровено казано, умът ми до такава степен бе зает с плановете за пътуването, че не бях в състояние да мисля за нищо друго.

В събота сутринта си събрах нещата от апартамента на Патрик с помощта на татко, а следобед отидох на пазар с мама, за да си купя бански и други неща за ваканцията, и останах да спя у нашите през уикенда. Бяхме натъпкани като сардели: Трина и Томас също си бяха вкъщи. В поне-

делник сутринта станах в седем, готова да бъда у Трейнър в осем.Когато пристигнах, видях, че навсякъде е затворе-но, предната и задната врата бяха заключени. Нямаше

бележка.Застанах на предната веранда и позвъних на Нейтън три пъти без отговор.Телефонът на госпожа Трей-нър беше включен на гласова поща. Най-накрая, след като

бях седяла на стъпалата четирийсет и пет минути, получих съобщението на Нейтън.

“Ние сме в окръжната болница.Уил има пневмония.Отделение С12.” Нейтън си тръгна и аз останах да седя пред стаята на Уил още един час.Прелиствах списанията, които някой