Аз преди теб

явно беше оставил на масата през 1982 година, после из-вадих една книга с меки корици от чантата си и се опитах да чета, ала ми беше невъзможно да се съсредоточа. Лекуващият лекар дойде на визитация, но се притесня-вах да го последвам вътре, понеже майката на Уил беше там. Когато излезе петнайсет минути по-късно, госпожа Трейнър се появи след него. Не бях сигурна дали ме заго-вори просто защото трябваше да говори с някого, а аз бях единственият човек на разположение, но ми каза- с глас одрезгавял от облекчение, - че според лекуващия лекар инфекцията е овладяна. Била особено агресивна бактери- ална атака. Уил имал късмет, че го били докарали в бол-ницата навреме. Нейното „в противен случай” увисна в тишината помежду ни.

- И какво ще правим сега? - попитах. Тя сви рамене.

- Ще чакаме.

- Искате ли да ви донеса нещо за хапване? Или да поседя при Уил, докато вие си вземете?

В редки мигове между мен и госпожа Трейнър се поя-вяваше нещо като разбирателство. Лицето й се смекчи за секунда - без дежурното строго изражение - и изведнъж видях колко отчаяна и уморена изглежда. Стори ми се остаряла с десет години за времето, откакто работех при

тях.

- Благодаря ти, Луиза - каза тя. - Много бих искала да отскоча до къщи и да се преоблека, ако не възразяваш да постоиш при Уил. Точно сега не ми се ще да остава сам.

Щом тя си отиде, аз влязох, затворих вратата и седнах до него. Той изглеждаше странно отнесен, сякаш Уил, когото познавах, бе заминал за малко и от него бе остана-ла само черупката. За миг се почудих дали така изглеждат умрелите. После си казах, че не бива да мисля за смъртта.

Седях и гледах как часовникът тиктака, от време на време чувах мърморещи гласове отвън и тихото проскър-цване на обувки върху линолеума. На два пъти влезе една

сестра и провери показанията на апаратурата, натисна

няколко копчета, премери му температурата, но Уил все

така не помръдваше.

- Той е добре, нали? - попитах.

- Спи- отвърна тя успокоително. - Вероятно точно от

това се нуждае сега. Не се тревожете. Лесно бе да каже.Но аз имах много време да мисля

в тази болнична стая. Мислех за Уил и плашещата скорост, с която се бе разболял сериозно. Мислех за Патрик и за това, че дори когато събирах нещата си от апартамента му, свалях и навивах на руло моя стенен календар, сгъвах и опаковах дрехите, които толкова старателно бях подреди-ла в неговия скрин, тъгата ми изобщо не бе потискаща, както би трябвало да очаквам. Не се чувствах разстроена или съкрушена, или някое от нещата, които би трябвало да изпитваш, когато се разделяш с дългогодишната си любов. Чувствах се доста спокойна и малко тъжна, и може би малко виновна - както заради моя принос в раздялата, така и поради факта, че не страдах особено. Изпратила му бях два есемеса, за да му кажа, че наистина съжалявам и се надявам той да се представи отлично на „Екстрийм Вай-кинг”. Но Патрик не ми отговори.

След час се наведох над Уил и повдигнах одеялото. Ръката му изглеждаше бледокафява на фона на белия чаршаф. Върху дланта му с хирургична лепенка бе закрепен

абокат.Когато я обърнах, белезите върху китките му бяха

все така сиво-сини. Почудих се дали някога ще избледнеят, или постоянно ще му напомнят какво се е опитал да направи.

Обвих нежно пръстите му с моите.Бяха топли пръсти на напълно жив човек.Почувствах се толкова странно облекчена от досега с тях, че продължих да ги държа, да

ги разглеждам - втвърдената на места кожа, която говоре-

ше за живот, прекарван не само зад бюро, розовеещите

нокти, които винаги щеше да подрязва някой друг.

Трудно ми беше да повярвам, че са безсилни, че никога няма да вдиг-нат нещо от масата, да погалят ръка или да се свият в юмрук. Прокарах пръст по кокалчетата му. Една мъничка част

от мен се почуди дали трябва да се притесни, ако в този миг Уил отвори очи, но не изпитах смущеие.Чувствах със сърцето си, че за него е добре да държа ръката му в своята. Като се надявах, че по някакъв начин, въпреки бариерата на съня, той също го знае, притворих очи и за-чаках.

Малко след четири Уил най-сетне се събуди. Бях навън в коридора, излегната върху столовете, четях изоставен вестник и скочих, когато госпожа Трейнър излезе да ми каже. Изглеждаше поуспокоена, когато обясни, че той говорел и искал да ме види. Каза, че щяла да слезе долу да позвъни на господин Трейнър.

И тогава, сякаш не можеше да се сдържи, добави:

- Само не го уморявай.

- Разбира се - отвърнах аз. Усмивката ми беше очарователна.

- Здрасти - казах и подадох глава през вратата. Той бавно извърна лице към мен.

- Здрасти.

Гласът му беше дрезгав, сякаш бе прекарал последните трийсет и шест часа не в спане, а във викане. Седнах до него и го загледах. Примигна с очи, сочейки надолу.

- Искаш да повдигна маската? Той кимна. Хванах я и внимателно я плъзнах по глава-

та му. На мястото, където бе опирала в кожата му, имаше тънка ивица влага. Взех кърпичка и избърсах нежно лице-то му.

- Как се чувстваш?

- Бил съм и по-добре. В гърлото ми бе заседнала голяма буца и се опитах

я преглътна.

332