Аз преди теб

- Не знам. Ти си готов на всичко, за да привлечеш вни-манието Уил Трейнър. Бас държа, че всичко е било просто…

Той притвори очи, прекъсвайки ме насред изречението. Когато то ги отвори отново, в тях проблясваше извинение. - Съжалявам, Кларк. Не ми е до остроумни разговори днес.

Останахме така. Аз започнах да му говоря. Гласът ми ромонеше в малката бледозелена стая, разказвах как съм си събрала нещата от дома на Патрик и колко по-лесно съм си взела сидитата от неговата колекция, защото бе настоял да ги надпиша.

- Ти добре ли си? - попита Уил, щом свърших. Очите му изразяваха съчувствие, сякаш очакваше да ме боли повече.

- Да. Разбира се. - Свих рамене. - Всъщност не е толкова зле. И без това имам да мисля за други неща.

Той мълчеше.

- Въпросът е - рече накрая, - че едва ли скоро ще мога да скачам с бънджи.

Знаех го. Бях подготвена за това от мита, в който получих есемеса на Нейтън. Но когато чух думите да излизат от устата на Уил, беше като удар.

- Няма проблем - опитах да запазя гласа си равен. - Всичко е наред.Ще отидем някой друг път.

- Съжалявам. Знам колко го искаше. Погалих го по челото и отметнах косата му.

- Шшт.Наистина.Не е важно.Само трябва да се въазсъановиш.

Той притвори очи с леко трепване. Знаех какво говорят - тия линии около очите му, това отчаяно изражение. Го-вореха, че може би няма да има друг път, Уил мислеше, че никога повече няма да се възстанови.

На връщане от болницата се отбих в Гранта Хаус.Отвори ми бащата на Уил.Изглеждаше почти толкова уморен,

колкото и госпожа Трейнър. Носеше измачкано непомокаемо яке, сякаш тъкмо излизаше.Казах му, че госпожа Трейнър отново е при Уил и че според лекарите антибио-тиците вършат добра работа, но тя ще прекара нощта в болницата и ме е помолила да го уведомя.Не знам защо не можеше да му го каже сама. Вероятно просто й се беше струпало много на главата.

- Как е той?

- Малко по-добре от тази сутрин - обясних. - Пи малко течности, докато бях там.О, и каза нещо грубо за една от сестрите.

- Пак си е показал рогата.

- Да, пак си показа рогата.

За миг видях как устата на господин Трейнър се сви и очите му проблеснаха. Отмести ги към прозореца, после ги обърна към мен. Може би предпочиташе да не го гледам.

- Третата атака. За две години. Отне ми минута да схвана.

- На пневмония? Той кимна.

- Проклета болест! Той е много храбър, знаеш ли?3ад цялото това перчене. - Господин Трейнър преглътна и кимна, сякаш на себе си. — Хубаво е, че ти го виждаш,Луиза.

Не знаех какво да правя. Протегнах ръка и докоснах лакътя му.

- Наистина го виждам.

Той ми кимна едва и взе панамената си шапка от зака-чалката в коридора. Като измърмори нещо, което би могло да бъде „благодаря ти” или „довиждане”, господин Трейнър мина край мен и излезе от предната врата.

Пристройката изглеждаше странно тиха без Уил.Осъз-нах колко съм свикнала с приглушения шум на моторизи-раната му количка, движеща се напред-назад, с едва доло-вимите му разговори с Нейтън в съседната стая, с ниското бръмчене на радиото. Сега пристройката беше празна, въздухът - като изсмукан.

Опаковах една чанта с всичко, от което Уил би могъл да се нуждае на следващия ден, включително чисти дрехи,

четката му за зъби, четката за коса и лекарствата, плюс слушалки, в случай че е достатъчно добре да слуша музи-ка.Докато прибирах нещата, се борех с нарастващото

чувство на паника.Едно гласче постоянно се надигаше у мен и миговореше: Ето как ще се чувстваш, ако умре. За да го заглуша включих радиото в опит да оживя пристрои-ката.Поразтребих, застлах леглото на Уил с чисти чарша-фи и набрах малко цветя от градината, които сложих в

в дневната.

После, когато всичко беше свършено, погледнах и видях на масата папката за ваканцията.

Следващия ден щях да прекарам в преглеждане на всички документи и отменяне на всяко пътуване, всяка екскурзия която бях резервирала. Никой не можеше да каже кога Уил ще е достатъчно добре, за да направим някоя от тях. Лекуващият лекар бе подчертал, че трябва да почива, да завърши курса с антибиотици, да стои на топло и да е сух. Рафтингът в пенливи бързеи и подводното гмуркане не бяха част от плана за възстановяването му.

Загледах се в папките си, в резултата от всички мои усилия, труд и въображение. Загледах се в паспорта, за който бях чакала на опашка, и си припомних как у мен се бе надигнала възбуда още докато седях във влака на път

към града - и за първи път, откакто се бях заела със своя план, се почувствах обезверена.Оставаха само малко повече от три седмици, а аз се бях провалила. Дого-

ворът ми беше към края си и не бях направила нищо, за да променя решението на Уил.Боях се дори да попитам гос-

пожа Трейнър накъде, за бога ще вървим оттук нататък. Внезапно се почувствах съкрушена.Отпуснах глава в ръцете си и останах така в смълчаната малка къща. - Здрасти. Вдигнах рязко глава. Беше Нейтън, изпълваше малката кухня с едрото си тяло.Преметнал беше раницата си през рамо.

- Дойдох само да оставя някои лекарства.Трябва да са

тук, когато се върне. Ти… добре ли си? Избърсах смутено очи.