Аз преди теб

- Просто не мога да позволя да се случи, Нейтън. Той не каза нищо.

- Не мога.

Загледах се в паспорта си, седнала на кухненската маса. Снимката беше ужасна. Все едно беше на съвсем друг човек. Някой, чийто живот, чийто начин на съществуване, нямаше нищо общо с моя. Гледах паспорта и си мислех.

- Нейтън?

- Какво?

- Ако успея да уредя друга почивка, нещо, на което лекарите са съгласни, нали ще дойдеш? Нали пак ще ми помогнеш?

- Разбира се. - Той стана, изплакна чашата си и метна раницата си през рамо. Преди да излезе, се извърна и ме погледна. - Но трябва да бъда честен, Лу. Съмнявам се, че дори ти ще успееш.

Двадесет и трета глава

Точно десет дни по-късно бащата на Уил ни изсипа от колата на летище Гатуик - Нейтън се бореше да качи багажа в една количка, аз постоянно проверявах как се чувства Уил, докато накрая дори той се подразни.

- Приятно пътуване - пожела ни господин Трейнър и постави ръка върху рамото на Уил. - И умната! - Дори ми намигна, когато го каза.

Госпожа Трейнър не беше успяла да излезе от работа, за да ни изпрати и тя.

бе нежеланието й да прекара два часа в една кола със съпруга си.

Уил кимаше, но не казваше нищо. В колата беше обезпокоително мълчалив, гледаше през прозореца с непроница-

емия си поглед, не обръщаше внимание, докато двамата с Нейтън обсъждахме трафика и какво вече знаем, че сме забравили.

Дори когато поехме към терминала, не бях сигурна, дали изобщо постъпваме правилно.Госпожа Трейнър изобщо не искаше синът й да заминава. Ала от деня, в който Уил се съгласи на променения ми план, знаех, че се бои да му го каже. Сякаш изобщо се боеше да говори с нас през тази последна седмица. Седеше мълчаливо с Уил и разговаряше само с медицинския персонал. Или си намираше работа в любимата си градина и подрязваше разни неща с плашеща бързина.

- От авиокомпанията казаха, че ще ни посрещнат. Тряб-ва да дойдат да ни посрещнат - обясних, докато си проправяхме път към гишето за чекиране и прелиствах докумен-тите ни.

- По-спокойно. Едва ли ще изпратят някой да чака на вратата - предупреди ме Нейтън.

- Но количката трябва да пътува като „чупливо меди-цинско оборудване”. Три пъти говорих с жената по теле-фона. И трябва да сме сигурни, че в самолета няма да се заядат за медицинската екипировка на Уил.

Онлайн общността на квадриплегиците ме беше въоръжила с всякаква информация, предупреждения, законни права и списъци със задачи.След което се бях обадила три

пъти в авиокомпанията, за да се уверя, че ще ни дадат места в специалното отделение и Уил ще бъде качен пръв, както и че няма да го местят от инвалидната му количка.

Нейтън щеше да свали лоста за автоматичното й управление, да превключи на ръчно и после внимателно да я

опакова и обезопаси педа-лите. Трябваше лично да присъства на товаренето й, за да не я повредят. Количката щеше да е с розов етикет - пре

дупреждение за товарачите, че е изключително деликатна, дали ни бяха три съседни места, за да може Нейтън да се грижи за нуждите на Уил, без той да е изложен на любопитни погледи. От авиокомпанията ме бяха уверили, че облегалките за ръце се вдигат - иначе можехме да нараним бедрата на Уил, докато го прехвърляме от количката в мястото му в самолета. Щяхме да го държим между нас през цялото време. И щяхме да слезем от самолета първи - със специално разрешение.

Всичко това беше в „самолетния” ми списък. Тоест, на листа преди „хотелския” ми списък, но след този за ,деня преди тръгването” и програмата на пътуването. Въпреки всички тези сламки, не бях спокойна.

Всеки път, когато погледнех към Уил, се питах дали постъпвам правилно. Личният му лекар беше разрешил да пътува едва предната вечер. Той вече хапваше по малко и денем спеше през повечето време. Не изглеждаше точно изтощен от болестта, а по-скоро от живота, уморен от намесата ни, постоянните ни опити да го въвлечем в разговор, безмилостната ни решимост да го накараме да се почувства по-добре. Търпеше ме, но имах чувството, че често иска да бъде оставен сам. Не знаеше, че това бе единственото, което не можех да направя.

- Ето я жената от авиокомпанията - казах, когато униформено момиче с широка усмивка и значка се насочи делово към нас.

- Много ще ни помогне с прехвърлянето, няма що -промърмори Нейтън. - Като я гледам, и едно яйце не може Да вдигне.

- Ще се справим - успокоих го аз. - Ще видиш, че ще се справим.

Тази фраза се бе превърнала в моя лайтмотив, откакто бях измислила как да действам. След разговора ми с Нейтън в пристройката се бях изпълнила с решимост да им покажа, че грешат. Само защото нямаше да осъществим ваканцията, която бях планирала, не значеше, че Уил не може да отиде другаде.

Влязох в сайтовете на квадриплегиците, бомбардирах ги с въпроси.Къде има подходящо място за възстановяването на Уил? Знае ли някой къде можем да отидем?Температурата беше най-голямата ми грижа:английския климат бе твърде променлив (няма нищо по-потискащо от дъждовен английски курорт).