Аз преди теб

Уил я слушаше и го виждах как чете документите, кои-то поставяше пред него.

- Къде намери цялата тази информация? - попита накрая. Тя вдигна вежди.

- Знанието е сила, Уил.

И моят син се усмихна, сякаш беше казала нещо изклю-чително умно.

- И тъй… - продължи Луиза, когато всички въпроси бяха зададени. - Тръгваме след осем дни.Доволна ли сте, госпожо Трейнър? - В тона й имаше едва доловимо пре-дизвикателство, сякаш очакваше Камила да каже, че не е.

- Ако това е, което искате всички, не възразявам - съг-ласи се Камила.

- Нейтън? Идваш, нали?

- Разбира се.

- Уил…?

Всички погледнахме към него. Имаше време, немного отдавна, когато всяко от тези занимания би било немислимо. Имаше време, когато Уил щеше да откаже просто за да разстрои майка си. Винаги се бе държал така, този наш син — готов да постъпи неправилно, но да не остави впечатлението, че видите ли, се съобразява с някого. Не знам откъ-де идваше това му желание да противоречи. Но може би тъкмо то го бе направило такъв блестящ финансист.

Вдигна очи към мен, но погледът му бе неразгадаем. Усетих как челюстта ми се стяга. После погледна момиче-

то и се усмихна.

- Защо не - съгласи се той. - С нетърпение очаквам да

видя как Кларк ще се понесе по бързеите.

Момичето видимо си отдъхна - изглежда, бе очаквала в еднаква степен и „да”, и „не”.Странно наистина - признавам, че когато тя влезе живота ни, бях малко подозрителен. Уил, въпреки парата която вдигаше, беше уязвим. Донякъде се боях, че може да го манипулират. Все пак той бе богат млад мъж и това,

че тази ужасна Алиша потърси утеха при приятеля му, го беше накарало да се почувства напълно безполезен. Но видях начина, по който го гледаше Луиза - върху лицето й се бе изписала странна смесица от гордост и бла-годарност - и внезапно изпитах огромна радост, че тя е тук. Моят син, макар да не го бяхме изричали никога, беше напълно беззащитен. А това момиче, изглежда, го караше

да забрави за това. В продължение на няколко дни в къщата се усещаше

едва доловимо, но определено празнично настроение. Камила излъчваше мълчалива надежда, макар да не искаше да го признае пред мен. Знаех подтекста: какво толкова има да празнуваме, когато всичко е изречено и приключило? Чух я да говори по телефона с Джорджина късно през нощта и да оправдава съгласието си. Истинска дъщеря на майка си, Джорджина веднага започна да търси възможните изгоди за Луиза и да се съмнява в намеренията й спрямо Уил.

„Тя предложи да си плати, Джорджина - обясни Камила. И: - Не, скъпа. Не мисля, че имаме избор. Остава ни много малко време, а Уил се съгласи, затова просто се

надявам на най-доброто. Мисля, че и ти трябва да сториш същото.”

Знаех какво й струва да защитава Луиза и дори да е мила с нея. Но тя търпеше това момиче, защото знаеше - както

и аз, - че то е единствения ни шанс да помогнем на сина ни да е поне мъничко щастлив.

Макар, че никой не го изричаше, Луиза Кларк бе единственият ни шанс да го запазим жив.

Снощи бях да пийна нещо с Дела.Камила беше на гости у сестра си, затова на връщане се разходихме край ре-

ката.

- Уил ще ходи на почивка - споделих с нея. - Чудесно!- отвърна тя. Горката Дела.Виждах как се бори с инстиктивното си желание да ме попита за бъдещето ни, да обсъдим как би

могло да му се отрази това неочаквано развитие на нещата

- но знаех, че няма да го стори. Не и докато всичко не получеше някакво решение.

Разхождахме се, наблюдавахме лебедите, усмихвахме се на туристите, на плясъка от греблата на лодките им под мекото вечерно слънце, и тя бъбреше колко хубаво може да се окаже това за Уил и вероятно показвало, че наистина започва да се приспособява към положението си.Беше мило от нейна страна да го каже - знаех,че бе възможно, и то с право, да се е надявала за край на всичко това.Все пак тъкмо злополуката на Уил беше осуетила плановете ни да заживеем заедно. Сигурно тайничко се бе надявала, че един ден отговорностите ми по отношение на Уил ще отпаднат и аз ще съм свободен.

Вървях до нея, усещах ръката й в извивката на лакътя си, си, слушах звънливия й глас. Не можех да й кажа истината

- истината, която знаехме шепа хора. Че ако момичето се провали с нейното ранчо и бънджи скокове, и горещи вани и други такива - колкото и парадоксално да е, - ще ме освободи. Защото единственият начин да напусна семейството си бе, ако в края на краищата Уил реши, че още иска да отиде в онова дяволско място в Швейцария.

Знаех го аз, знаеше го и Камила. Макар никой от нас да не смееше да си го признае. Само след смъртта на сина ми аз щях да съм свободен да живея избрания от мен живот.

- Недей - прошепна тя, улавяйки изражението ми. Милата Дела. Винаги разбираше какво мисля, дори

когато самият аз не знаех.

- Това е добра новина, Стивън. Наистина. Човек нико-га не знае - може да се окаже началото на съвсем различен

и независим живот за Уил.

Прегърнах я през рамо. Някой по-смел би й казал какво си мисля наистина. Някой по-смел отдавна би я оствил да си върви - и нея, а може би и жена ми.