Аз преди теб

Хапнахме от зелената салата, от салатата с паста, от тази с морски дарове, както и от салатата с екзотични плодове, която той бе приготвил за десерт, и аз пих вино, докато той се придържаше към минерална вода. Отне ни доста време, но накрая все пак се поотпуснахме.Пред себе си имах един Патрик, какъвто не бях виждала напоследък. Беше забавен, грижовен. Ужасно внимаваше да не каже нещо за бягане или маратон и се засмиваше, щом забеле-жеше, че разговорът върви натам. Усетих как стъпалата му докоснаха моите под масата, краката ни се преплетоха и тежестта в гърдите ми започна бавно да изчезва.

Сестра ми беше права. Животът ми бе станал странен и ме отдалечаваше от всички, които познавах: състоянието на Уил и тайните му ме бяха погълнали. Трябваше да се уверя, че не съм си създала измамна представа за нещата. Започнах да се чувствам виновна заради разговора със сестра ми. Патрик не ми позволи да му помогна да раздиг-не масата. В единайсет и петнайсет стана, премести чини-ите и купите в кухненския бокс и се зае да зарежда миял-ната машина. Седях и слушах как ми говори през отворе-ната врата. Започнах да разтривам врата си, за да освободя малко напрежението, което сякаш трайно се бе настанило там.

Притворих очи и опитах да се отпусна, затова минаха няколко минути, преди да осъзная, че разговорът е спрял.

Отворих очи. Патрик стоеше на вратата и държеше пап-ката ми за пътуването. Размаха няколко листа.

- Какво е това?

- Ами… за пътуването. Нали ти казах. Гледах как прелиства онова, което бях показала на сес-

тра си, и се опитва да осмисли програмата,снимките, ка-лифорнийския бряг.

- Мислех, че… - Когато заговори, гласът му звучеше странно задавено. - Мислех, че говориш за Лурд.

- Какво?

- Или…Не знам…Стоук Мандевил*… там някъде. Мис-лех - когато ми каза, че не можеш да дойдеш, понеже

трябвало да му помогнеш, - че е истинска работа. Физио-терапия или лечение с вяра, или нещо подобно. Това прилича на…- Той поклати невярващо глава. - Прилича на

ваканцията на живота ти. - Ами…донякъде е. Но не на моя. На неговия.

Патрик направи гримаса. - О да- - произнесе, поклащайки глава. - Понеже ти

изобщо няма да се наслаждаваш на всичко това. Горещи вани под звездите, плуване с делфини… И „петзвезден лукс”,”двайсет и четири часово обслужване по стаите”. - Той ме погледна. - Това не е работно пътуване. Това е шибан меден месец.

- Не е честно!

- Но е това, нали? Наистина ли очакваш просто да си седя кротко тук, докато ти се развличаш с друг мъж на такава ваканция?

- Няма да сме само двамата.

- О! О, да, Нейтън. Е, това оправя нещата.

- Стига, Патрик… сложно е.

- Ами обясни ми тогава. - Той размаха листовете към мен. - Обясни ми, Лу. Ама така, че да мога да го разбера.

- За мен е важно Уил да иска да живее, да вижда хубавите неща в бъдещето си.

- И тези хубави неща включват теб?

- Не е честно. Виж, карала ли съм те да изоставиш работата, която обичаш?

- Моята работа не включва горещи вани с чужди жени

- Не бих имала нищо против.Ти също можеш да вземаш

горещи вани с чужди жени! Колкото си щеш! - Опитах да

се усмихна с надеждата, че и той ще го направи. Но думите ми увиснаха във въздуха.

*Селище в Бъкингамшър,Англия,където за пръв път се провеждат игри за хора с увреждания,вдъхновили организирането на параолимпийските игри.- Б.р.

- Как ще се почувстваш, Лу? Как ще се почувстваш,

ако ти кажа, че ще ходя на фитнес семинар с…не знам, Лийн от групата, понеже тя има нужда от ободряване?

- Ободряване? - Помислих си за Лийн, с нейната непо-корна руса коса и съвършени крака, и се зачудих бегло защо се беше сетил най-напред за нейното име.

- Как би се почувствала, ако ти кажа, че с нея ще ходим

по ресторанти, ще си вземаме заедно гореща вана или ще заминем някъде? На девет хиляди километра оттук, просто защото тя е малко потисната? Наистина ли няма да ти пука?

- Той не е „малко потиснат”, Пат. Иска да се самоубие. Иска да отиде в „Дигнитас” и да сложи край на шибания си живот. - Чувах как кръвта бучи в ушите ми. - И не из-въртай така нещата. Ти беше този, който нарече Уил “ин-валид”. Ти беше този, който реши, че няма начин той да те конкурира. „Идеалният шеф”, така каза. Някой, за когото не си струвало да се тревожиш.

Той остави папката на плота.

- Е, Лу… Сега се тревожа.

Зарових лице в ръцете си и останах така около минута. Чух как в коридора отвън се отвори пожарният изход и гласовете на хора, погълнати от врата, която се отключи и

затвори подире им.

Патрик движеше бавно ръка напред-назад по ръба на кухненския плот. Върху челюстта му играеше мускулче.

- Знаеш ли как се чувствам, Лу? Чувствам се така, сякаш бягам по трасето, но постоянно изоставам от другите. Чувствам се така, сякаш… - Той си пое дъх, като

че ли опитваше да се успокои. - …сякаш зад ъгъла ме чака нещо лошо и всички знаят какво е, но не и аз.

Вдигна очи към мен.

- Не мисля, че се държа неразумно. Но не искам да отиваш. Не ми пука дали ще дойдеш на “Вайкинг”, но не искам да заминаваш на… на тази ваканция.С него.

- Но аз…

- Двамата сме заедно от седем години.А ти познаваш

този мъж… имаш тази работа от пет месеца.Пет месеца.