Аз преди теб

Разбрах какво ми казваше. Нямаше време за губене.

- Мислиш ли, че ще успееш да го убедиш? - попита тя. - Ами…ако аз…представя нещата така, сякаш… -преглътнах аз, - сякаш е добре и за мен.Той мисли, че не правя нищо с живота си. Постоянно ми повтаря, че трябва

да пътувам. Че трябва… да върша разни неща.

Тя ме погледна много внимателно. После кимна.

- Да.Уил е такъв. - Върна ми листовете. - Аз съм…- Поех си дъх, а после изненадващо устано-вих, че не мога да говоря.Преглътнах с мъка. - Както казахте преди, аз…

На нея, изглежда, не й се слушаше. Наведе глава и тън-ките й пръсти посегнаха към верижката около врата й.

- Да. Е, по-добре да влизам вкъщи.Ще се видим утре. Уведоми ме дали се е съгласил.

Тази вечер не се прибрах при Патрик. Имах такова на-мерение, но нещо ме отклони от промишлената зона и вместо това пресякох улицата и се качих в автобуса, който водеше към къщи. Извървях 180-те стъпки до нашата къща и влязох. Беше топла вечер и всички прозорци бяха отво-рени. Мама готвеше и си тананикаше в кухнята.Татко беше на дивана с чаша чай, дядо дремеше в стола си, отпуснал глава на една страна. Томас рисуваше старателно по обув-ките си с черен флумастер. Поздравих и минах край тях, чудейки се на бързината, с която бях започнала да се чувс-твам така, сякаш мястото ми не е тук.

Трина учеше в стаята ми. Почуках на вратата, влязох и я видях на бюрото, приведена над купчина учебници,с кацнали върху носа очила - новост за мен. Беше странно да я видя сред нещата, които бях избрала за себе си,с рисунките на Томас, вече покрили стените, толкова старател-но боядисани от мен; следата от химикалката му още стоеше в ъгъла на щорите. Трябваше да положа усилие,за да потисна инстинктивното си възмущение.

Тя погледна през рамо към мен.

- Мама ли ме вика? - попита. Вдигна очи към часовни-ка. - Мислех, че приготвя вечерята на Томас.

- Приготвя я. Панирана риба. Трина ме изгледа, после свали очилата.

- Добре ли си? Изглеждаш ужасно.

- И ти.

- Знам. Започнах една тъпа диета за прочистване на организма. И получих обрив.

- Ти нямаш нужда от диета.

- Да… Е, харесах си един тип от „ Счетоводство - второ ниво”. Реших, че мога да опитам. Друго си е да имаш ог-ромни пъпки по цялото лице, нали?

Седнах на леглото. Върху моята юрганска торба. Знаех,

че Патрик няма да я хареса заради щурия й геометричен десен.Изненадах се, че Катрина я ползва. Тя затвори учебника и се облегна назад. - Е, какво става?

Започнах да хапя устни и тя повтори въпроса си.

- Трина, мислиш ли, че мога да уча?

- Да учиш? Какво?

- Не знам. Нещо, свързано с модата. Дизайн. Или просто шев и кройки.

- Ами… има много такива курсове. И в нашия университет има един. Мога да проверя, ако искаш.

- Но приемат ли хора като мен?

Тя подхвърли химикалката си във въздуха и я улови.

- О, да, падат си по по-възрастни студенти. Особено такива с доказана работна етика. Може да поискат да изкараш подготвителен курс, но не виждам защо не. Защо? Какво става?

- Не знам. Просто е нещо, което Уил каза преди известно време. Какво… какво трябва да направя с живота си.- И?

- И оттогава си мисля… може би е време да направя като теб. Сега татко отново има работа и си мислех… защо и аз да не покажа, че съм способна на нещо.

- Ще трябва да си платиш.

- Знам. Спестявах.

- Вероятно ще е малко повече, отколкото си успяла да спестиш.

- Мога да кандидадствам за стипендия. Или заем. А и имам достатъчно да изкарам известно време.Запознах с една жена, член на парламента, каза ми, че имала връзки в някаква агенция, която може да помогне. Даде ми визитката си.

- Чакай малко!- Катрина се извъртя в стола си. - Нещо не разбирам.Мислех, че искаш да останеш с Уил. Нали смисълът на всичко беше да го опазиш жив и да продължиш да работиш за него.

- Така е, но… - Вперих очи в тавана.

- Но какво?

- Сложно е.

Тя стана от стола си и отиде да затвори вратата.С нисък глас, за да не я чуе някой отвън.

- Мислиш, че ще изгубиш битката? Мислиш, че той ще…

- Не - отвърнах бързо. - Е, поне се надявам.Имам планове. Големи планове. Ще ти покажа след малко.

- Но… Изпънах нагоре ръце и преплетох пръсти.

- Но аз харесвам Уил. Много.

Тя ме изгледа. Лицето й беше замислено

- По дяволите.

- Недей да…

- Е, това вече… - промърмори тя.

- Знам. - Свалих си ръцете.

- Искаш работа. За да може…

- Така ми казаха другите квадриплегици. Тези,с които си говоря в чатрумовете. Не можеш да си и двете. Не можеш да си домашна асистентка и… - Вдигнах ръце и закрих лицето си.

Усещах погледа й върху себе си.

- Той знае ли?

- Не. Не съм сигурна, че и аз знам. Просто…-Хвърлих се върху леглото по корем. Миришеше на Томас.С лек допълнителен мирис на кетчуп. - Не знам какво да мисля. Знам само, че през повечето време предпочитам да съм с него, вместо с когото и да било другиго.

- Включително Патрик. И изведнъж я осъзнах с пълна сила. Истината, която не

смеех да си призная.

Почувствах как бузите ми пламват.

- Да - казах на юргана. - Понякога.

- По дяволите! - възкликна тя след ми мислех, че аз съм тази, която обича да вота.