Аз преди теб

Имаше разкази за бънджи скокове, за плуване и за пла-ване с кану, дори за яздене с помощта на специално прис-пособление. (Когато изгледах прикаченото видео, съжалих, че Уил не понася коне. Беше невероятно.)

Имаше плуване с делфини и подводно гмуркане с прид-ружители. Имаше плаващи колички, с които можеш да ходиш на риба, и специални велосипеди за квадриплегици, с които да се движиш по неравна местност.Някой от хо-рата бяха изпратили снимки или видео, които документи-раха участието им в тези занимания. Част от рях, сред които бе и Ричи, помнеха предишните ми писма и искаха да знаят как е той.

“Новините май са добри. По-добре ли се чувства?”

Написах бърз отговор:

“Може би. Но много се надявам на тази почивка.”

Ричи отвърна:

“Ако имате достатъчно пари, възможностите са

безброй.”

Една от жените в сайта написа:

“Моля те, изпрати няколко снимки как скача с бънджи. Обичам да гледам лицата им. когато са с главата надолу!”

Обичах ги - тези квадриплегици и техните домашни асистенти - заради куража, отзивчивостта и въображението им. Тази вечер прекарах два часа да записвам предложенията им, да проследявам линковете към сходни сайтове, дори говорих с неколцина в чатрумовете. Когато си тръгнах, вече имах дестинация: щяхме да отидем в Калифорния, в ранчото „Четирите завоя” - според рекламата то предлагаше специализирана помощ „по начин, който те кара да забравиш, че изобщо се нуждаеш от такава”. Самото ранчо - ниска дървена постройка, разположена сред гората близо до Националния парк Йосемити - бе създадено от бивш каскадьор с гръбначно увреждане, а онлайн книгата за посетители беше пълна с благодарни клиенти -всички се кълняха, че мястото е променило начина, по който възприемат както уврежданията си, така и самите

себе си. Поне шестима от участниците в чатрума бяха хо-дили там и всички казваха, че това е преобразило живота им.

Ранчото беше пригодено за инвалидни колички и при-тежаваше всички удобства на луксозен хотел. Имаше вън-шни бани с дискретни повдигащи устройства и специалис-ти масажисти.Имаше квалифициран медицински персонал и киносалон с места за инвалидни колички до нормалните седалки.Имаше също топла вана на открито, където можеш

да седиш и да се любуваш на звездите. Щяхме да прекара-

ме една седмица там, а после няколко дни на крайбрежи-ето, в хотелски комплекс, където Уил щеше да плува и да се наслаждава на красотата на скалистите брегове.Но най-хубавото бе, че измислих какво да е върховното пре-живяване по време на почивката, нещо, което Уил нямаше да забрави никога - скок с парашут с помощта на инструк-тори, обучени да скачат заедно с квадриплегици.Имаха специална екипировка, с която щяха да привържат Уил към себе си (най-важното бе да се обезопасят краката, за да не полетят коленете му нагоре и да го ударят в лицето.)

Щях да му покажа брошурата за ранчото, но нямаше да му издам това. Просто щях да го заведа на мястото и щях да гледам как го прави. През тези няколко скъпоценни ми-нути Уил щеше да е безтегловен и свободен. Щеше да из-бяга от ужасната количка. Щеше да избяга от гравитацията.

Разпечатах цялата информация и оставих листа със скока най-отторе. Винаги, когато го погледнех, чувствах как се изпълвам с възбуда - както от мисълта за първото ми пътешествие, така и от мисълта, че може би разковни-

чето е в него.

Може би това бе нещото, което щеше да промени реше-

нието на Уил.

На следващата сутрин показах на Нейтън какво съм открила. Двамата се бяхме навели над кафетата си в кухня-та, сякаш вършехме нещо тайно, но в рамките на задълже-нията ни. Той прегледа листовете, които бях разпечатала.

- Говорих с други квадриплегици за скачането с парашут. Няма медицинска причина да не може да го направи. Също и бънджито. Имат специална екипировка, която не притиска наранения гръбнак.

Вгледах се в лицето на Нейтън с безпокойство.Знаех, че ми няма доверие, що се отнася до медицинските грижи

за Уил. Беше много важно да получа неговото одобрение

за плана.

- В ранчото има всичко, от което се нуждаем. Казват, че ако се обадим предварително и носим рецепта, дори

могат да доставят нужните лекарства, така че няма опасност да свършат.

Нейтън смръщи вежди.

- Изглежда добре - призна накрая. - Свършила си страхотна работа.

- Мислиш ли, че ще му хареса?

Той сви рамене.

- Нямам представа. Но… - Подаде ми листовете. - …дотук успяваш да ни изненадаш, Лу. - В леката му усмивка имаше нещо многозначително. - Не виждам защо да не го

направиш отново. Показах ги и на госпожа Трейнър, преди да си тръгна

вечерта.

Току-що беше спряла колата на алеята. Поколебах се, преди да я приближа, макар да се намирахме встрани от прозореца на Уил.

- Знам, че е скъпо - признах. - Но… мисля, че изглежда невероятно. Наистина смятам, че Уил може да си изкара страхотно. Ако… ако разбирате какво имам предвид.

Тя прехвърли мълчаливо листовете, след това погледна сумата, която бях изчислила.

- Мога да платя моята сметка. За храната и спането. Не желая някой да мисли, че…

- Всичко е наред - прекъсна ме тя. - Ако си сигурна, че ще можеш да го заведеш там, просто направи резервацията.