Аз преди теб

Той се оклюма леко, след като тя си тръгна. Сякаш се бе държал, докато майка му и Луиза напуснат пристройката. Сега го наблюдавах внимателно и щом усмивката слезе от лицето му, осъзнах, че не ми харесва как изглежда. По лицето му бяха избили леки петна, на два пъти бе направил гримаса от болка, когато мислеше, че никой не го гледа, и дори отдалеч се виждаше, че кожата му е настръхнала. В главата ми започна да ехти предупредително звънец с далечен, но остър звук.

- Добре ли си, Уил?

- Да. Не се тревожи.

- Искаш ли да ми кажеш къде те боли?

Той доби примирен вид, знаеше, че не може да скрие нищо от мен. Бяхме заедно от дълго време.

- Окей. Леко главоболие. И… ъъъ… трябва да ми се смени катетърът.

Бях го прехвърлил от количката в леглото и започнах Да приготвям оборудването.

- Кога го смени Лу тази сутрин?

- Не го смени. - Той имаше малко виновен вид. - Нито снощи.

- Какво?

Премерих пулса му и взех апарата за кръвно налягане.

Естествено, кръвното му се беше вдигнало до тавана. Ко-гато поставих ръка на челото му, тя се покри с тънък слой пот.Отидох до шкафа с лекарствата и счуках няколко съ-доразширяващи хапчета. Дадох му ги във вода, за да съм

сигурен, че ще изпие и последната прашинка. После го

подпрях, прехвърлих краката му отстрани на леглото и бързо смених катетъра, като през цялото време го наблюдаваях.

- АХ?

- Да. Не си постъпил много разумно, Уил. Може да се каже, че автономната хиперрефлексия беше

най-лошият ни кошмар. Това бе свръхреакцията на тялото на Уил срещу болка или дискомфорт - в случая несменения катетър - напразните, неправилно насочени опити на ув-редената му нервна система да овладее положението.АХ можеше да се появи изневиделица и да го разтърси из ос-нови. Изглеждаше блед, дишането му бе затруднено.- Как е кожата ти?

- Малко настръхвам.

- Зрението?

- Наред е.

- Господи, човече! Мислиш ли, че ни трябва помощ?

- Дай ми десет минути, Нейтън. Сигурен съм, че си направил всичко необходимо. Дай ми десет минути.

Той притвори очи. Отново проверих кръвното,като се чудех дали да не извикам линейка. АХ ме плашеше до смърт, защото никога не знаех как ще се развие. Веднъж вече бе изпадал в автономна хиперрефлексия-в началото, когато започнах да работя при него - и се наложи да оста-

не в болницата два дни.

- Наистина, Нейтън. Ще ти кажа, ако реша,че е сери-

озно.

Въздъхна и аз му помогнах да се облегне назад и да се

подпре на таблата на леглото.

Призна ми, че Луиза била много пияна и не

рискува да му смени катетъра.

- Бог знае къде щеше да пъхне проклетата тръба. - Каза

го с лек смях. На Луиза й отнело половин час да го извади от количката и да го сложи в леглото, така ми обясни. И двамата на два пъти се озовавали на пода. - Добре, че бяхме толкова пияни, та не почувствахме нищо. - Все пак тя

съобразила да се обади на рецепцията и помолила да из-

пратят човек да го вдигне. - Добро момче.Смътно си спомням как настоявах Луиза да му даде петдесет лири

бакшиш. Разбрах със сигурност, че е пияна, защото се съг-ласи.Когато накрая си тръгнала от стаята му, той се боял, че няма да успее да намери своята. Представил си как се свива в малко червено кълбо на стълбите. Точно в този момент обаче мнението ми за Луиза Кларк

не беше много добро.

- Уил, приятелю, следващия път гледай да се тревожиш

повече за себе си, окей? - Всичко е наред, Нейтън. Наистина. Вече се чувствам

по-добре.

Почувствах очите му върху себе си, докато мерех пулса му.

- Вината не беше нейна.

Кръвното му се беше нормализирало. Лицето му започна да възвръща нормалния си цвят. От гърдите ми се откъсна неволна въздишка.

Побъбрихме си малко, докато чакахме всичко да се нормализира, и обсъдихме събитията от предния ден. Той изобщо не изглеждаше разстроен заради бившето си гадже. Не каза много, но за състоянието, в което беше, изглеждаше добре.

Пуснах китката му.

- Хубава татуировка, между другото. Той ме изгледа иронично.

- Само гледай следващата да не е „краен срок”.

Въпреки потенето, болките и възпалението, за първи път Уил изглеждаше така, сякаш го занимаваше и нещо друго. Помислих си, че ако госпожа Трейнър го знаеше,

нямаше да реагира така остро.

Не й казахме нищо за случилото се на обед - Уил ме накара да обещая, че няма да го споменавам,- но когато Лу се върна по-късно същия следобед, беше доста мълча-лива.Изглеждаше бледа, косата й бе измита и вързана

отзад, сякаш се опитваше да изглежда разумна. Донякъде се досещах как се чувства; когато се наливаш цяла вечер,

случва се на сутринта да се чувстваш доста добре, но това е, понеже още си малко пиян. Този звяр, махмурлукът, просто си играе с теб и изчаква удобния момент да те за-хапе. Предположих, че я беше „захапал” около обед.

След известно време обаче стана ясно, че я безпокои не само махмурлукът.

Уил не спираше да я пита защо е толкова мълчалива и накрая тя си призна:

- Е, открих, че не е много разумно да те няма цяла нощ,

ако току-що си се нанесла при приятеля си.

Усмихваше се, докато го казваше, но усмивката й беше пресилена и двамата с Уил разбрахме, че вероятно е имало сериозен разговор.