Аз преди теб

- Хайде, докато музиката е бавна. Защото се съмнявам, че ще можеш да подскачаш с това нещо.

Не му оставих избор.Седнах внимателно в скута му, увих ръце около врата му, за да не падна.Той ме погледна в очите за миг, сякаш се чудеше дали да ми откаже. После, невероятно, но Уил ме откара с количката до дансинга и

започна да се върти в малки кръгчета под проблясващите светлини на огледалните топки.

Почувствах се едновременно много притеснена и леко истерична. Седях под ъгъл, което означаваше, че роклята ми се е вдигнала до средата на бедрата.

- Остави я - промърмори Уил в ухото ми.

- Но това е…

- Хайде, Кларк. Не ме разочаровай. Затворих очи и увих ръце около врата му, притиснах

буза към неговата и вдишах цитрусовия аромат на афтър-шейва му. Чувах как си тананика в такт с музиката.

- Успяхме ли да ги скандализираме? - попита.Отворих едното си око и погледнах в дрезгавата светлина.

Няколко души се усмихваха окуражително, но повечето сякаш не знаеха как да реагират. Мери вдигна чашата си към мен в знак на поздрав. А,после видях, че Алиша е вперила очи в нас, с леко помръкнало лице. Щом видя, че съм я забелязала, извърна глава и промърмори нещо на Рупърт. Той поклати глава на свой ред, сякаш правехме нещо срамно.

Почувствах как върху лицето ми се плъзва палава ус-мивка.

- О, да! - възкликнах.

- Хм. Я ела по-близо. Ухаеш фантастично.

- И ти. Макар че, ако продължаваш да въртиш колич-

ката само наляво, може да повърна.

Уил смени посоката. Ръцете ми бяха обвили врата му,

отдръпнах се малко, за да го погледна, вече не се притес-нявах. Очите му се плъзнаха по бюста ми. Честно казано както бях седнала, не би могъл да гледа другаде. Вдигна очи от деколтето ми и сви вежди.

- Знаеш ли, никога не би приближила гърдите си тол-кова, ако не бях в инвалидна количка - промърмори той.

Изгледах го, без да мигна.

- И ти никога не би погледнал гърдите ми, ако не беше

в инвалидна количка.

- Какво? Разбира се, че щях.

- Нямаше. Щеше да си твърде зает да гледаш стройни-те блондинки с дълги коси и крака до сливиците, от тези,

дето подушват тлъстата сметка от километри. Пък и аз нямаше да съм тук.Щях да сервирам напитките отсреща.

Една от невидимите. Той примигна.

- Е? Права съм, нали? Уил погледна към бара, после към мен.

- Да. Но в своя защита ще кажа, че преди бях задник. Избухнах в смях, който накара още повече хора да се

загледат в нас. Опитах да се овладея.

- Извинявай - избъбрих аз. - Лека истерия.

- Знаеш ли какво?

Бих могла да гледам лицето му цяла нощ. Начинът, по който очите му се присвиваха в ъгълчетата. Ямката в основата на шията.

- Какво?

- Понякога, Кларк, ти си единственото, което ме кара да ставам сутрин.

- Тогава да идем някъде. — Думите излязоха от мен, преди да осъзная какво казвам.

- Какво?

- Да идем някъде. Да изкараме една седмица само в забавления. Ти и аз. Далеч от тия…

Той изчака.

- Задници?

- …задници. Кажи „да”, Уил. Моля те. Очите му се бяха впили в моите.

Не знам какво му говорех. Не знам откъде дойде всичко. Просто знаех, че ако не го накарам да се съгласи тази вечер, със звездите и фрезиите, и смеха, и Мери, изобщо нямаше да имам друг шанс.

- Моля те!

Мигът преди да ми отговори, сякаш продължи вечно. - Добре - произнесе накрая.

Деветнадесета глава

Нейтън

Мислеха, че не си личи. Върнаха се от сватбата чак към

обед на другия ден. Госпожа Трейнър бе почти обезумяла

от притеснение и гняв. Едва говореше.

- Можехте да се обадите! - скара им се тя. Не беше отишла на работа, за да се увери че ще се при-

берат благополучно. Чувах я как крачи напред-назад по настлания с плочки коридор от осем часа сутринта, когато влязох в пристройката.

- Поне двайсет пъти звънях и ви писах есемеси. Чак ко-гато успях да се обадя у Дюър и оттам ми казаха, че „мъжът в инвалидната количка” е отседнал в хотел, си отдъхнах, че не сте катастрофирали някъде.

- „Мъжът в инвалидната количка”. Много мило - про-мърмори Уил.

Но си личеше, че му е все едно. Беше много отпуснат и спокоен, шегуваше се с махмурлука си, макар да имах чувството, че изпитва известна болка. Спря да се усмихва само когато майка му се опита да упрекне Луиза. Прекъс-на я и заяви, че ако има да казва нещо, трябва да го каже на него, защото решението да преспят било негово, Луиза

просто го послушала.

- А и мъж на трийсет и пет не е длъжен да отговаря пред

никого, ако реши да остане на хотел. Дори пред родителите

си.

Тя изгледа и двамата, измърмори нещо за “доброто

възпитание” и излезе от стаята.

Луиза изглеждаше малко разстроена, но той отиде при нея и й прошепна нещо - и тогава го видях.Тя поруменя и се засмя. С онзи смях, когато знаеш, че не бива да се смееш. С онзи смях, който говори за някаква конспирация.

А после Уил й каза, че може да си върви.”Прибери се у дома, преоблечи се и гледай да подремнеш.”

- Вземи колата - извика подире й. - Така ще се прибе-реш по-лесно.

Гледах как очите на Уил я следват по целия път до зад-

ната врата.Готов бях да се обзаложа на седем към четири само заради този поглед.