Аз преди теб

Изминахме още километър и половина, преди отново да заговори. Може би си въобразявах, но тупкането на краката му върху пътя сега сякаш звучеше по-мрачно и решително. Намирахме се високо над градчето, аз пухтях по стръмните места и напразно се опитвах да укротя сърцето си всеки път, когато ме подминеше някоя кола. Карах стария велосипед на мама (Патрик не ми даваше да припа-ря до неговия състезателен звяр) и понеже нямаше скорости, често изоставах.

Той хвърли поглед през рамо и забави леко крачка, за да се изравним.

- И защо не наемат човек от някоя агенция? - попита той.

- Човек от някоя агенция?

- Да ходи у семейство Трейнър. При положение че ще си там шест месеца, навярно имаш право на отпуск.

- Не е толкова просто.

- Не виждам защо да не го направят. Всъщност ти за-почна работа при тях, без да знаеш нищо.

Задържах дъха си.Не беше лесно при положение че карането бе учестило дишането ми.

- Защото той има нужда да отиде някъде на почивка. - Какво?

- Той трябва да отиде на почивка.Затова се нуждаят от нас двамата с Нейтън.

- Нейтън? Кой е Нейтън?

- Болногледачът му.Познаваш го - онзи тип, който доведе Уил у нас.

Виждах как Патрик обмисля думите ми.Обърса потта

от очите си.

- И преди да попиташ - добавих аз, - не нямам връзка с Нейтън. Той забави ход, впил поглед в настилката, и накрая почти мина в бяг намясто.

- Какво става, Лу? Защото ми се струва, че границата между работата и онова, което е… - сви рамене той - нор-мално… е доста размита.

- Това не е нормална работа. Знаеш го.

- Но напоследък Уил Трейнър винаги е на първо място.

- О, а това не е, така ли? - Свалих ръка от дръжката на колелото и посочих към бягащите му намясто крака.

- Различно е. Щом ти свирне, и тичаш презглава.

- Както тичам и с теб, щом ми свирнеш. - Опитах да се усмихна.

- Много смешно. - Той извърна глава.

- Само шест месеца, Пат. Шест месеца. Ти беше този, който мислеше, че работата е добра, забрави ли? Не бива да ми се нахвърляш, понеже я приемам на сериозно.

- Според мен… според мен не е свързано с работата. Просто мисля… мисля, че има нещо, което не ми казваш.

Поколебах се малко по-дълго, отколкото трябва.

- Не е вярно.

- Но няма да дойдеш на „Вайкинг”.

- Казах ти, аз…

Той поклати леко глава, сякаш не можеше да ме чуе добре. После затича по пътя и се отдалечи от мен. По напрегнатия му гръб усещах колко е ядосан.

- О, я стига, Патрик. Не може ли просто да спрем и да

го обсъдим?

Тонът му беше заядлив:

- Не. Ще объркам тренировката си.

- Тогава да спрем часовника. Само за пет минути.

- Не. Не бива да променям нищо. Започна да бяга по-бързо, сякаш бе набрал инерция.

306

- Патрик? - извиках и изведнъж усетих, че нямам сили да го следвам. Краката ми се хлъзгаха по педалите, започ-нах да ругая и ритнах педала в опит да потегля отново. -

Патрик?Патрик!

Вперих поглед в тила му и думите излязоха от устата

ми преди да се усетя: - Окей.Уил иска да умре. Иска да се самоубие. И това пътуване е последният ми шанс да го накарам да промени решението си.

Крачката на Патрик стана по-къса, после по-бавна. Спря на пътя пред мен, с изправен гръб, все още без да ме поглежда. Извърна се бавно. Най-после бе спрял да тича.

- Я повтори.

- Иска да отиде в „Дигнитас”. През август. Опитвам се да променя решението му. Това е последният ми шанс.

Той ме гледаше така, сякаш се чудеше дали да ми повярва.

- Знам, че звучи смахнато. Но трябва да променя решението му. Затова… затова не мога да дойда на „Вайкинг”.

- Защо не ми каза досега?

- Трябваше да обещая на семейството му, че няма да кажа на никого. Ще е ужасно за тях, ако се разчуе. Ужасно. Виж, дори той не знае, че аз знам. Не ни е лесно. Съжалявам. - Протегнах ръка към него. - Щях да ти кажа, ако можех.

Патрик не отговори. Изглеждаше смазан, сякаш бях сторила нещо ужасно.Лицето му бе леко намръщено, пре-

- Пат…

- Не.Просто…сега трябва да тичам, Лу.Сам. -Той прекара ръка през косата си. - Окей?

Аз преглътнах.

- Окей.

За момент Патрик изглеждаше така, сякаш бе забравил

за какво сме тук.После хукна отново и го гледах как изчезва по пътя пред мен.Главата му беше вдигната високо,

краката гълтаха пътя под него.

Бях отправила запитването в деня, в който се върнахме от сватбата.

“Може ли някой да ми препоръча добро място за забавление на квадриплегици? Търся нещо, което би

могъл да прави и здрав човек, нещо, което да накара депресирания ми приятел да забрави за известно време, че животът му е ограничен в някои отноше-ния. Не знам точно какво търся, но приемам всякак-ви предложения. Спешно е. Пчеличката” Когато влязох в сайта, зяпнах невярващо в екрана .Има-ше осемдесет и девет отговора. Движех се нагоре-надолу по екрана и отначало не бях сигурна дали всички се отна-сят до моето питане. После хвърлих поглед към останали-те компютри в библиотеката - отчаяно ми се искаше някой от ползвателите им да вдигне очи към мен, за да му кажа. Осемдесет и девет отговора! На един-единствен въпрос!