Аз преди теб

Всъщност не можех да виня човека. И на мен нямаше да ми е приятно, ако гаджето ми изкара цяла нощ с някой тип - пък бил той и с увреждане. При това не беше видял как я гледа Уил.

Този следобед не правихме нищо особено. Луиза из-празни раницата на Уил и отвътре се показаха хотелски шампоани, балсами, миниатюрен комплект за шиене и шапка за баня - всичко, което бе успяла да докопа, (“Не се смей - промърмори. — При тия цени Уил плати за цяла коз-метична фабрика.”) Изгледахме един японски анимациионен филм, който според Уил бил идеален за махмурлии - аз исках да съм наблизо, отчасти за да следя кръвното му и отчасти за да видя реакцията му, когато обявих, че ще

гледам филма с тях.

- Наистина ли? - възкликна той. - Харесваш Миядзака?

Веднага усети, че не прозвуча добре, и се поправи: щяло страшно да ми хареса, страхотен филм и тъй нататък.Но видях каквото исках. От друга страна, се радвах за него.Толкова дълго се беше занимавал само със собственото си състояние, горкият човек.

И тъй, изгледахме филма. Спуснахме щорите, свалихме телефона от поставката и изгледахме този странен анима-ционен филм за едно момиче, което се озовава в паралелна вселена с всякакви странни същества, за половината от

които човек не може да каже добри ли са или лоши. Лу седеше точно до Уил, подаваше му питието и в един момент му избърса окото, когато нещо влезе в него. Всъщност бяха много сладки, макар че някаква част от мен се чудеше докъде за бога, ще доведе това.

А после, когато Луиза вдигна щорите и направи чай за всички, двамата се спогледаха като хора, които се чудят дали да ме посветят в тайната си, и накрая ми казаха, че ще заминат някъде. Десет дни. Още не било сигурно къде, но вероятно щяло да е някъде далеч и на хубаво място. Бих ли приел да отида с тях и да помагам?

Иска ли питане!

Момичето заслужаваше да му сваля шапка. Ако преди четири месеца някой ми беше казал, че ще заведем Уил на почивка далеч оттук - всъщност, че изобщо ще успеем да го изведем от тази къща, - щях да реша, че нещо му хлопа. Аз обаче ще си поговоря с нея за медицинските нужди на Уил, преди да тръгнем. Не можем да си позволим нова издънка, ако сме някъде на майната си.

Дори казаха на госпожа Т., когато се отби; Луиза тъкмо си тръгваше. Уил й го съобщи нехайно, сякаш ставаше дума за обикновена разходка до замъка.

Казвам ви, много бях доволен! Този скапан покерсайт ми беше “глътнал” всичките пари и изобщо не планирах почивка. Даже простих на Луиза, задето бе послушала Уил и не му беше сменила катетъра. А й бях бесен, повярвайте! Тъй че всичко изглеждаше страхотно и аз си подсвирквах,

докато се напъхвах в якето, предвкусвайки бели пясъци и синьо море. Даже си помислих, че може да успея да се отбия у дома, в Окланд.

И тогава ги видях - госпожа Трейнър стоеше на задна-та врата, а Лу се канеше да си върви.Не знам какво си бяха

казали, ала и двете изглеждаха мрачни. Дочух само последното изречение, но то ми беше достатъчно.

- Надявам се, че знаеш какво правиш, Луиза.

Двадесета глава

- Какво?

-Какво? - Бяхме на хълмовете край града, когато му казах. Патрик беше по средата на 25-километровия пробег и искаше да го следвам с велосипед, за да засичам времето му.И тъй като в колоезденето ме бива колкото и в ядрената физика, това ми струваше страшно много пот и залитане, съпрово-дени от недоволни възгласи от страна на Патрик.Всъщност той поиска да пробяга трийсет и пет километра, но му за-явих, че задникът ми няма да издържи, а и някой трябваше да направи седмичното пазаруване, след като се приберем у дома. Пастата за зъби бе свършила, както и кафето.Раз-бира се, кафе пиех само аз. Патрик беше на билков чай.

Когато изкачихме хълма Шийпкоут, вече пухтях и кра-ката ми тежаха като олово, но въпреки това реших да из-плюя камъчето. Помислих си, че до къщи има още петнайсет километра — достатъчно време да си оправи настроението.

- Няма да дойда на „Екстрийм Вайкинг”. Патрик не спря, но доста намали ход. Извърна се да ме

погледне, като краката му продължаваха да се движат под него, и изглеждаше толкова шокиран, че самата аз едва не се блъснах в едно дърво.

- Какво? Защо?

- На работа съм… Той отново затича и набра скорост. Вече слизахме от

билото на хълма и аз трябваше да стегна пръсти около спирачките, за да не го подмина.

- И кога го разбра? - Върху челото му бяха избили капчици пот, сухожилията на прасците му изпъкваха.Не можех да ги гледам дълго, защото започвах да криволича.

- През уикенда. Просто исках да съм сигурна.

- Знаеш, че сме направили резервация за самолет и

всичко останало.

- Ще ти върна 39-те лири за билета, ако това те притеснява.

- Не става дума за парите. Мислех, че ще дойдеш да ме подкрепяш. Каза, че ще дойдеш. Патрик наистина го биваше да се цупи. Когато се запоз-нахме, често го вземах на подбив. Наричах го господин Сърдитко. Това ме развеселяваше, а той толкова се ядосваше че спираше да се цупи, само и само да ме накара да

млъкна.

- Стига, Патрик. Какво правя сега според теб? Знаеш,

че мразя да карам колело. Но те подкрепям.