Аз преди теб

- И с какво толкова си заета?

- Не мога, Трий - каза тя тъжно. - Как бих могла да мисля за друго в такъв момент?

- Чуй ме, Лу. Интервютата не ги раздават като хляб на патиците. Това е голям шанс. Знаят, че си по-възрастен кандидат, подала си молба в необичайно време на година-та и все пак са ти назначили интервю. Не можеш да ги разиграваш. -Не ме интересува. Не мога да мисля за това

- Но ти…

- Остави ме на мира, Трин! Ясно? Не мога да го напра-вя.

- Я стига! - извиках аз. Застанах пред нея, за да спре да върви. Томас говореше на един гълъб, на няколко крач-ки пред нас. - Точно сега е моментът да помислиш за това. Точно сега, независимо дали ти харесва или не, най-сетне трябва да решиш какво ще правиш с живота си оттук нататък.

Бяхме блокирали пътеката. Сега туристите бяха тези, които трябваше да се разделят и да ни заобикалят - правеха го с наведени глави или като наблюдаваха с леко любопитство спорещите сестри.

- Не мога.

- Е, толкова по-зле! Защото, в случай че си забравила, вече нямаш работа. И никакъв Патрик, който да събира счупените парчета. Пропуснеш ли това интервю, след два дни отново ще поемеш към Бюрото по труда да решаваш дали предпочиташ да обработваш пилета, или да танцуваш

на пилон, или да бършеш нечий задник, за да си изкарваш хляба. И колкото и да си затваряш очите - защото вече наближаваш трийсет, - това е животът, който се очертава пред теб. И всичко, научено през последните шест месеца, ще се окаже загуба на време. Всичко.

Тя ме изгледа с онзи израз на безмълвна ярост, който се появява в очите й винаги, когато знае, че съм права, и не

може да ме опровергае. Томас се появи зад нас и ме задържа за ръката.

- Мамо… ти каза задник.

Сестра ми продължаваше да ме гледа гневно. Но виждах,

че мисли.

Обърнах се към сина си:

- Не миличък, казах залък. Прибираме се вкъщи да хапнем - нали, Лу? - и да видим колко големи залъци можеш да излапаш. А после, докато баба те къпе, аз ще помогна на леля Лу с домашното й.

На другия ден отидох в библиотеката - мама гледаше Томас, затова успях да изпратя и Лу на автобуса, знаех, че ще я видя чак на вечеря. Не таях големи надежди за интервюто, но от мига, в който я оставих, спрях да мисля за това.

Може да звучи малко егоистично, но не обичам да изоставам с курсовите си работи и изпитах известно облекчение при мисълта, че ще си почина за известно време от страданието на Лу. Малко е изтощително да си край някого, който е толкова потиснат. Да, съчувстваш му, но ти се иска да му кажеш да се вземе в ръце. Напъхах семейството си, сестра си, епичната каша, в която се бе забъркала, в една папка в главата си, после затворих чекмеджето и насочих вниманието си към случаите на освобождаване от ДДС. Бях втора по успех в курса по „Счетоводство - първо ниво” и за нищо на света нямаше да отстъпя от това място.

Прибрах се у дома в шест без четвърт и оставих папките си на стола в коридора; всички вече се бяха наредили около кухненската маса в очакване мама да сервира. Томас скочи към мен, обви крака около кръста ми и аз го целунах,

вдишвайки прекрасния му тръпчив мирис на малко момче.

- Сядай,сядай - подкани ме мама. - И татко ти се прибра току-що.

- Как се справяш с дебелите учебници? - попита татко, докато провесваше сакото си на облегалката на стола. Ви-наги казваше “дебелите учебници”. Сякаш имаха собствен живот и някой трябваше да ги вкара в правия път.

- Добре, благодаря. Минах три четвърти от материала

за „Счетоводство - второ ниво”. А утре ще зубря корпора-тивно право. - Откъснах Томас от себе си и го сложих на съседния стол, без да свалям ръка от меката му коса.

- Чу ли я, Джоузи? Корпоративно право. Татко си открадна картоф от купата и го натъпка в ус-

тата си, преди мама да успее да го види. Каза го така, сякаш се наслаждаваше на начина, по който звучи. И вероятно бе така. Побъбрихме малко за програмата на курса.После поговорихме за работата на татко - най-вече как туристи-те чупели всичко. Направо не било за вярване каква под-дръжка е необходима. Дори дървените стълбчета на входа на паркинга се нуждаели от сменяне на всеки няколко седмици, защото идиотите не можели да минат с кола през четириметровия проход. Аз лично бих включила разноските в цената на билета, но мен никой не ме пита.

Мама свърши със сервирането и най-после седна. Томас се хранеше с пръсти, когато мислеше, че никой не го гледа, и веднъж каза задник с лукава усмивка, а дядо ядеше, втренчил поглед в стената отсреща, мислейки за свои си работи. Аз хвърлих поглед към Лу. Тя се взираше в чинията си и побутваше печеното пиле, сякаш се опитваше да

го скрие. Охо!, помислих си.

- Не си ли гладна, скъпа? - попита мама, проследявай-

ки погледа ми.

- Не особено - отвърна тя.

- Топло е за печено пиле - съгласи се мама.- Но реших,

че имаш нужда от по-силна храна.

- Е… ще ни кажеш ли как мина интервюто? - Вилицата

на татко спря на половината път до устата му.

- А, това ли. - Тя изглеждаше разсеяна, сякаш я питаше

за нещо, което бе правила преди пет години.

- Да, това.

Лу бодна късче пилешко.

- Добре мина.

Татко ми хвърли бърз поглед. Аз свих лекичко рамене.