Аз преди теб

Хвърлих поглед към дядо, но той не виждаше друго освен конните надбягвания. Май татко още залагаше скри-шом вместо него, макар да не си признаваше пред мама.

- Какво искаш да кажеш?

- Ако е трябвало да отида с него?

- Но… нали каза, че не можеш?

Навън небето бе посивяло. Тя се взираше през безупречно чистите прозорци към мрачния ден навън.

- Помня какво казах. Но не мога да понеса неизвестността. Искам да знам какво се случва. - Лицето й леко се изкриви. - Искам да знам как се чувства. Съжалявам, че дори не се сбогувах с него.

- Би ли могла да отидеш сега? Да опиташ да си запазиш

място в самолета?

- Много е късно - промълви тя. И затвори очи.- Няма да стигна навреме. Има само два часа до… докато приключат. Проверих. В интернет.

Аз чаках.

- Те… правят го само до пет и половина. - Тя поклати

объркано глава. - Заради швейцарските служители, които трябвало да присъстват. Не обичали да… да документират

нещата след работно време.

Не знаех какво да й кажа. Не можех да си представя да чакам като нея и да не знам какво се случва в някакво от-далечено място. Никога не бях обичала мъж, както тя обичаше Уил. Разбира се, харесвах мъжете, харесваше ми да спя с тях, но се чудех дали не ми липсва чувствителност. Не можех да си представя да плача за мъж, с когото съм била. Единствената донякъде сходна ситуация беше да си

представя как Томас чака да умре в някаква непозната страна и само при мисълта за това в мен нещо се преобър-на - толкова беше ужасно. Затова пъхнах и тази ситуация в шкафа с папки в главата ми, в чекмеджето с надпис не-

мислимо.

Седнах до сестра си на дивана и се загледахме мълчаливо в конните надбягвания с напрегнатото внимание на хора, заложили всичките си пари на един кон.

И тогава на вратата се позвъни.

Луиза скочи от дивана и за секунди се озова в коридора. Отвори вратата толкова рязко, че дори моето сърце спря.

Но на стълбите не беше Уил. Беше млада жена - със силен, умело положен грим и елегантна прическа. Сви чадъра си и се усмихна, докато посягаше към голямата чанта, метната през рамото й. Почудих се за миг дали не е сестрата на Уил.

- Луиза Кларк?

- Да?

- Аз съм от „Глоуб”. Може ли да поговорим за малко?

- „Глоуб”?

Усетих объркването в гласа на Луиза.

- От вестника? - пристъпих зад сестра си. Тогава видях бележника в ръката на жената.

- Може ли да вляза? Просто искам да си поговорим малко за Уил Трейнър. Вие работите за Уил Трейнър, нали?

- Без коментар - намесих се аз. И преди жената да успее да каже още нещо, хлопнах вратата под носа й.

Сестра ми остана смаяна в коридора. Трепна, когато звънецът проехтя отново.

- Не отваряй! - изсъсках.

- Но как са…?

Започнах да я бутам нагоре по стълбите. Господи, едва вървеше. Сякаш още не се беше разсънила.

- Дядо, не отваряй вратата - извиках аз. - На кого си казала? Някой трябва да им се е обадил. Кой знае? - попи-тах, когато стигнахме площадката.

- Госпожице Кларк! - Гласът на жената долетя през

отвора за пощата. - Моля ви, отделете ми само десет ми-нути… разбираме, че това е деликатен въпрос.Бихме ис-кали да изложите вашата гледна точка в тази история.

- Това означава ли, че е мъртъв? Очите на Лу бяха пълни със сълзи.

- Не, просто означава, че някой задник се изкара пари. - Замислих се за миг.

- Кой е, момичета? - чухме гласа на мама отпп

- Никой, мамо. Само не отваряй вратата

Надзърнах през парапета. Мама държеше кухненската

кърпа в ръце и се взираше в неясната фигура, виждаща се през стъклените панели на входната врата.

- Да не отварям вратата? Улових сестра си за лакътя.

- Лу… не си казала нищо на Патрик, нали? Нямаше нужда да ми отговаря. Смаяното й изражение

казваше всичко.

- Добре. Не изпадай в паника. Само не отваряй вратата. Не вдигай телефона. Не им казвай нищо, ясно?

На мама никак не й беше забавно. Особено когато и телефонът започна да звъни. След петото позвъняване прехвърлихме всички обаждания към телефонния секретар,но пак трябваше да ги слушаме, гласовете им изпълваха малкото ни коридорче. Бяха около четири-пет, все един и същи. Всички предлагаха на Лу да изложи своята гледна точка за „историята”, както я наричаха. Сякаш Уил Трейнър сега беше някаква стока, за която всички се биеха.Теле-фонът звънеше, на входната врата се звънеше. Седяхме със спуснати пердета и чувахме как журналистите бъбрят помежду си и разговарят по мобилните си телефони точно пред нашата порта.

Сякаш бяхме под обсада. Мама кършеше ръце и се про-викваше през отвора за пощата да се разкарат от градина-та, щом някой от тях се осмелеше да влезе вътре.Томас

382

надничаше от прозореца на банята и искаше да знае защо има хора в двора ни. Четирима от съседите ни позвъниха, искаха да им кажем какво става. Татко паркира на съсед-ната улица и се прибра у дома през задната градина. Започнахме да мислим за замъци и вряло олио. После, след кратък размисъл, позвъних на Патрик и го питах колко е взел за ценните си сведения. Едва забележимото забавяне, преди да отрече, ми каза всичко, което исках да знам.

- Чуй ме, боклук такъв - изсъсках аз. - Така ще ти сритам маратонските пищяли, че 157-ото място ще ти се види страхотен резултат!