Аз преди теб

Сестра ми не е от хората, които се предават лесно. Подреждахме се в колона, заобикаляхме, ускорявахме във вътрешната лента, нарушавахме ограничението за скоростта, слушахме какво казват по радиото за трафика и най-сетне пристигнахме на летището. Тя спря рязко и аз бях изхвръкнала от колата, когато чух:

- Ей! Лу!

- Съжалявам. - Върнах се тичешком няколко крачки

назад.

Сестра ми ме прегърна много силно.

- Постъпваш правилно - увери ме тя. Изглеждаше така. сякаш всеки момент ще се разплаче. - А сега се разкарай. Ако изпуснеш самолета след шестте наказателни точки в талона ми, няма да ти проговоря.

Не погледнах назад. Тичах по целия път до гишето на Швейцарските авиолинии и трябваше да произнеса името си три пъти, докато прозвучи достатъчно ясно, за да си получа билета.

Пристигнах в Цюрих малко преди полунощ. Госпожа Трейнър ми беше запазила стая в хотел на летището, както бе обещала, и обясни, че ще ми изпрати кола в девет на другата сутрин. Мислех си, че няма да мога да спя, но заспах - странна, тежка и разпокъсана дрямка часове наред - и се събудих в седем сутринта, без да знам къде съм.

Огледах непознатата стая с тежки тъмни завеси, чието предназначение бе да спират светлината, големия телевизор с плосък екран, пътната си чанта, която дори не си бях направила труда да отворя. Проверих часовника, показваше малко след седем швейцарско време.И докато осъзнавах къде съм, усетих как стомахът ми се свива от страх.

Станах с мъка от леглото - тъкмо навреме, за да повър-на в малката баня. Свлякох се на теракотения под с полеп-нала по челото коса и буза, притисната към хладния пор-целан. Чувах гласа на майка си, нейните протести, и усетих как ме залива ужасен страх. Нямаше да мога да го направя. Не исках пак да се проваля. Не исках да гледам как Уил умира. Простенах силно и се надигнах, за да повърна отново.

Не можех да ям. Успях да преглътна чаша черно кафе, взех си душ и се облякох. Стана осем часът. Взрях се в бледозелената рокля, която бях метнала на стола предната вечер, и се почудих дали е подходяща за там, където отивах. Щеше ли някой да носи черно? Не трябваше ли да нося нещо по-весело и живо - като червената рокля, която знаех, че Уил харесва? Защо й трябваше на госпожа Трейнър да ме вика тук? Проверих мобилния си телефон, чудейки се дали мога да се обадя на Катрина. Сега там щеше да е седем и половина сутринта. Но тя сигурно обличаше Томас, а мисълта да говоря с мама ме плашеше. Сложих си грим, седнах край прозореца и минутите започнаха бавно

отминават.

Сигурно никога в живота си не съм се чувствала по-

самотна.

Не можех да остана повече в малката стая. Намятах

нещата в пътната чанта и излязох. Щях да си купя вестник и да чакам във фоайето. Едва ли щеше да е по-зле, откол-кото да седя в тишината на стаята или да слушам новини-те по сателитния канал, обгърната от задушаващата тъм- нина на завесите. Минавах край рецепцията, когато видях

компютърния терминал, дискретно поставен в един ъгъл.

Пишеше: За ползване от гостите.Моля, попитайте на рецепцията.

- Може ли да го ползвам? - обърнах се към рецепцио-

нистката.

Тя кимна и аз си купих жетон за един час. Знаех съвсем точно с кого искам да говоря. Усещах инстинктивно, че той е от малцината, с които можех да се свържа по това време. Влязох в чатрума и написах на мястото за съобщения:

“Ричи? Там ли си?”

“Добро утро, Пчеличке. Днес си подранила?”

Поколебах се само за миг и написах:

“Днес ще е най-странният ден в живота ми. В Швейцария съм.”

Той знаеше какво означава това. Всички знаеха какво означава. Клиниката беше тема на множество разгорещени спорове. Написах:

“Страх ме е.”

“Защо си там тогава?”

“Защото не мога да не съм тук. Той ме помоли. В един хотел съм. Чакам. Ще отида да го видя.”

Поколебах се, после написах:

“Нямам представа как ще завърши този ден.”

“О, Пчеличке!”

‘Какво да му кажа? Как да променя решението му ?”

Ричи не отговори веднага. Думите му се появиха на

екрана по-бавно от обикновено, сякаш много внимаваше.

“Щом е в Швейцария, Пчеличке, едва ли ще промени решението си.”

Усетих огромна буца в гърлото и преглътнах. Ричи продължаваше да пише:

“Моят избор не е такъв. Както и на повечето от нас в този чатрум. Обичам живота си, макар да не е какъвто желая. Но разбирам защо на приятеля ти му е дошло до гуша. Уморително е да водиш такъв живот, уморително по начин, който здравите хора не могат да разберат. Ако е решил твърдо, ако наистина не вижда начин нещата да станат по-добри, просто трябва да си с него. Няма нужда да мислиш, че е прав. Но трябва да си там.”

Осъзнах, че съм спряла да дишам.

“Късмет, Пчеличке. И се обади. Сигурно няма да ти е лесно след това. Но каквото и да се случи, бих се радвал да имам приятел като теб.”

Пръстите ми застинаха на клавиатурата. Написах.

Ще ти се обадя.

Пръстите ми застинаха на клавиатурата.Написах:

“Ще ти се обадя.” После рецепционистката ми каза, че моята кола е прис-тигнала.

Не знам какво очаквах - може би някаква бяла сграда край езеро или до заснежени планини.Може би някаква