Аз преди теб

- Обади се на Джеф в Ню Йорк.Още не си е легнал, чака да му звъннеш. Снощи опитвахме да се свуржем с теб. - Какъв е проблемът?

- Правен. Две клаузи в раздел… подпис…документи…

- Гласът му е заглушен от минаваща кола,чиито гуми изсвистяват в локвите.

- Не те чух.

Шофьорът на таксито го е забелязал. Забавя ход и обсипва с пръски отсрещната страна на улицата. С крайчеца на окото си той вижда как малко по-надолу един мъж се впуска в кратък спринт и спира неохотно, разочарован, че ще го изпреварят. Уил се изпълва с едва доловимо чувство на задоволство.

- Кажи на Кали да остави документите на бюрото ми

- крещи той. - До десет минути съм в офиса.

Поглежда в двете посоки и скрива глава в яката, докато притичва през платното към таксито, готов да произнесе: „Блекфрайърс”. Дъждът се стича в пролуката между яката и ризата му. Ще е вир-вода, когато стигне в офиса, въпреки краткото разстояние до колата. Може да изпрати секретарката да му купи нова риза.

- И трябва да изясним задълженията си, преди Мартин

да дойде в…

Чува свистящия звук, резкия писък на клаксон и вдига очи. Вижда вратата на лъскавото черно такси пред себе си

и шофьора - вече е свалил стъклото, - но с крайчеца на окото и още нешо, което не може да различи съвсем, нещо което се приближава с невъзможна скорост. Обръща се и за част oт секундата осъзнава, че нещото е на пътя му, че няма начин да се измъкне.От изненада

ръката му се разтваря и блекбърито пада на земята.Чува

вик, който би могъл да е неговият собствен. Последното, което вижда, е кожена ръкавина, лице под шлем, шокът в очите на мъжа и своя собствен, отразен в тях. Следва експлозия и всичко се разпада. И после няма нищо.

Първа глава

От автобусната спирка до къщи са 158 крачки, но ако не бързаш, може да станат и 180, например, когато си с обувки с платформи. Или такива, купени от благотворителен магазин, с пеперудки на пръстите, но с изхлузващи се каишки на петата, което обяснява защо струват невероятните две лири. Завих зад ъгъла към нашата улица (оставаха ми 68 крачки) и вече виждах дома ни - четиристайна къща близнак в редица от еднотипни жилища. Колата на татко беше отвън, което означаваше, че още не е тръгнал на работа. Зад мен слънцето залязваше. Тъмната сянка на Сторт-фолдекия замък се плъзгаше по хълма като разтопен восък и заплашваше да ме догони. В друг ден бих могла да ви разкажа всевъзможни истории, свързани с тоя маршрут: за това как татко ме учеше да карам велосипед без странични колела; как госпожа Дохърти със смъкнатата перука ни правеше курабийки; как ръката на Трина се заклещи в един плет, когато беше на единайсет, и разбуни гнездо с оси, след което тичахме с писъци по целия път до замъка.

Велосипедът е помощни колела на Томас лежеше преобърнат на пътеката. Затворих портичката, преместих велосипеда до верандата и отворих вратата. Топлината вътре ме блъсна като въздушна възглавница; мама е зиморничава и парното работи по цяла година. Татко постоянно oт-варя прозорците и мърмори, че това ще ни разори Казва

че сметките ни за парно са по-големи от брутния вътрешен продукт на малка африканска държава.

- Ти ли си, миличка?

- Аха. - Провесих якето си на закачалката ,където трябваше да се пребори за място сред останалите дрехи.- Кои е, Лу или Трина?

- Лу.

Хвърлих поглед във всекидневната.Татко лежеше по корем на дивана, пъхнал ръка дълбоко под възглавниците, които сякаш я бяха погълнали до рамото.Томас, петгодиш-

ният ми племенник, клечеше до него и го наблюдаваше напрегнато.

- Лего. - Татко обърна към мен лице, почервеняло от усилието. - Не разбирам защо ги правят толкова малки тия проклетии! Да си виждала лявата ръка на Оби Уан Кеноби?

- Беше върху дивидито. Томас май е разменил ръцете на Оби и Индиана Джоунс.

- Е, не можем да оставим Оби с кафяви ръце. Трябва да намерим черните.

- Не си струва труда. И бездруго Дарт Вейдър си отрязва ръката във втория епизод. - Потупах бузата си - покана за Томас да ме целуне. — Къде е мама?

- Горе. Я гледай! Монета от две лири!

Вдигнах очи към горния етаж и долових познатото скърцане на дъската за гладене. Майка ми - Джоузи Кларк, никога не подвиваше крак. За нея това бе въпрос на чест Случвало се беше да боядисва прозорците, покатерена на стълба отвън, и да ни маха с ръка, докато ние вътре ядем

неделния си обяд.

- Няма ли да ми помогнеш да намерим тая проклета ръка? От половин час я търся, закъснявам за работа.

- Нощна смяна ли си?

- Аха. Вече е пет и половина. Хвърлих поглед към часовника.

- Не е. Четири и половина е. - Татко измъкна ръка изпод възглавниците и погледна

часовника си.

- Защо си подранила?

Поклатих леко глава, сякаш не бях чула въпроса, и влязох в кухнята.

Дядо седеше в стола си до кухненския прозорец, забил поглед в някакво судоку. Сестрата от поликлиниката ни беше казала, че е добре за концентрацията му, помагало му да се съсредоточи след инсулта. Май само аз забелязвах, че попълва квадратчетата с първата цифра, която му дойде

наум.

- Здрасти, дядо.

Той вдигна очи и се усмихна.

- Искаш ли чаша чай? Поклати глава и размърда устни.

- Безалкохолно?

Кимна.