Аз преди теб

Отворих вратата на хладилника.

- Няма ябълков сок. — После се сетих, че ябълковият сок е твърде скъп. - Лимонада?

Той поклати глава.

- Вода?

Дядо кимна и докато му подавах чашата, промърмори

нещо, което би могло да мине за „благодаря”.

Мама влезе в стаята, понесла огромна кошница с идеално сгънато пране.

- Твои ли са? - размаха чифт чорапи.

- Май са на Трина.

- И аз така си помислих. Странен цвят. Сигурно съм ги изпрала със синята пижама на дядо ти. Рано си се върнала. Ще ходиш ли някъде?

- Не. - Напълних чаша вода от чешмата и я изпих.

- Патрик ще идва ли довечера? Звънна преди малко. Да не си си изключила мобилния?

- Аха.

- Каза, че щял да направи резервация за почивката ви. Баща ти казва, че видял нещо по телевизията. Какво си бяхте харесали? Ипсос? Калипсо?

- Скиатос.

- Точно така. Трябва много да внимавате с хотела. Може да го проверите и по интернет. Двамата с дядо ти гледали нещо в обедните новини. Изглежда, доста строят там - и половината били от тези, как ги наричаха, бюджет-ни хотели,- та трябва добре да го проучите.Татко, искаш ли чай?Лу предложи ли ти вече?

- Тя включи електричес-кия чайник и чак тогава ме погледна.Изглежда,най-сетне бе забелязала, че не казвам нищо. - Добре ли си скъпа? Виждаш ми се бледа.

Протегна ръка и я сложи на челото ми, сякаш бях дете а не на двайсет и шест години.

- Почивката май ще ни се размине. Ръката на мама замръзна. Изгледа ме проницателно,

сякаш ме изследваше е рентгенови лъчи. Помнех този поглед от детинство.

- Да не сте се скарали с Патрик?

- Мамо, аз…

- Знам, че не е моя работа. Но сте гаджета отдавна. Нормално е да има и такива моменти. Понякога и ние с баща ти…

- Изгубих си работата.

Думите увиснаха в тишината и продължиха да се реят из стаята дълго след като бяха изречени.

- Какво?

- Франк затваря кафенето. От утре. - Протегнах ръка с навлажнения плик, който в шока си бях стискала по целия път - в автобуса и 180-те крачки от спирката до къши. Това е заплатата ми за три месеца напред.

Денят бе започнал както обикновено.Всички мои поз- нати мразят сутрините в понеделник, но не и аз.Харесваше ми да пристигам рано в „Кифличката” ,да включвам голе-мия чайник, да внасям касите с мляко и хляб от задния двор

и да си бъбря с Франк, докато се приготвяме да отворим.Харесваше ми душната топлина в заведението, напоена

с мириса на бекон, струите свеж въздух,нахлуващи при

отварянето на вратата, жуженето на разговорите, а когато бе тихо - приглушената музика от радиото на Франк, което свиреше сякаш на себе си в ъгъла. Не беше от модерните заведения. Стените му бяха осеяни със снимки от замъка на хълма, масите още имаха пластмасово покритие, а менюто не бе помръднало, откакто бях започнала работа, като изключим няколко промени във видовете шоколад и добавянето на шоколадови кексчета към асортимента от кифлички с глазура.

Но най-много харесвах клиентите. Харесвах Кев и Ан-джело, водопроводчиците, които идваха почти всяка сутрин и се шегуваха с Франк за произхода на месото. Харесвах жената с прякор Глухарчето - заради бухналата й бяла коса, -която си поръчваше яйце и пържени картофи от понеделник до четвъртък и четеше безплатните вестници, докато изпие двете си чаши чай. Всеки път гледах да я заговоря. Сигурно това беше единственият разговор на старата дама за целия ден.

Харесваха ми туристите, които се отбиваха на път към замъка и на връщане от него, шумните ученици, които идваха след училище, постоянните клиенти от офисите оттатък улицата, Нина и Чери, фризьорките, които можеха да ти кажат калориите на целия асортимент в „Кифличка-та”. Не ме дразнеха дори неприятните клиенти, като червенокосата собственичка на магазина за играчки, която се заяждаше за рестото поне веднъж седмично.

Наблюдавах началото и края на познанства, зародили се на масите в заведението, гледах как се прехвърлят децата между разведените родители, виждах облекчението на клиентите, които не обичаха да готвят, тайното удоволствие на пенсионерите от топлата храна. Пред мен минаваше животът на много хора и с повечето разменях по някоя и друга дума - пускаха шеги или правеха коментари, докато отпиваха от топлия чай. Татко казваше, че никога не знае какво ще изтърся, но в „Кифличката” това нямаше значение. Франк ме харесваше. Беше мълчалив по

природа и твърдеше,че оживявам заведението му.Аз бях нещо като барманка, но без да наливам напитки нонстоп. И изведнъж, през въпросания ден,когато обедния наплив бе свършил и заведението за кратко се беше изпразнило, Франк избърса ръце в престилката,измъкна се иззад печката и обърна към улицата малка табела “Затворено”.

- Франк, вече съм ти казвала.Минималната надница не включва екстри. - Шефът ми беше странен като синьо гну, както обичаше да се изразява баща ми.Погледнах го. Не се усмихваше.

- Опа! Да не би пак да съм сипала сол в захарниците? Франк стискаше в ръце един пешкир - никога не го бял

виждала толкова притеснен. За миг се почудих дали някой не се е оплакал от мен. Направи ми знак да седна.