Аз преди теб

- Не, не. Само мама се грижи за него.

- Тя търси ли си работа?

- Много смешно.

- Не се шегувам.

- И да ме остави аз да се грижа за дядо? Не, благодаря. Впрочем сигурна съм, че и той ще каже същото. Нямаш ли

нещо в някое кафене?

- Кафенетата в нашия град се броят на пръсти, Луиза Какво ще кажеш да опитаме в „Кентъки Фрайд Чикън”?

Може пък да ти хареса.

- Защото ще получа много по-голямо удовлетворение, като предлагам двоен сандвич вместо единичен? Не, зарежи.

- Тогава трябва да търсим извън града.

- Междуградските автобуси са само четири.Известно ти е. Проверих туристическия автобус, както предложи,но последният курс е в пет следобед. Освен това е двойно по-скъп от обикновения.

Саид се облегна назад в стола.

- Ти си млад и здрав човек, Луиза, и бих искал да из-тъкна, че за да продължиш да получаваш помощи, трябва

да…

- …покажа, че се опитвам да си намеря работа. Известно ми е.

Как можех да обясня на този човек колко искам да работя? Дали имаше и най-слаба представа колко ми липсва старата работа? Доскоро за мен „безработица” беше само дума, нешо, което споменаваха по новините във връзка с корабостроителници или автомобилни заводи. Никога не си бях представяла, че работата може да ти липсва, както ти липсва крайник, и че мислите ти постоянно ще са заети с това. Не знаех, че наред с неизбежния страх за парите и бъдещето, безработицата те кара да се чувстваш неадекватен и безполезен. Че ти е по-трудно да ставаш сутрин, отколкото когато те стряска звънът на часовника. Че ше ти липсват хората, с които си работил, колкото и да сте били различни. Че ще се улавяш как се оглеждаш за познати лица, докато вървиш по главната улица. Първия път, когато видях Глухарчето да се шляе безцелно край витрините на магазините, също като мен, едва се сдържах да не ида да я прегърна.

Гласът на Саид прекъсна размишленията ми:

- Хм. От това може да излезе нещо. Опитах се да надзърна в екрана.

- Ей сега дойде. Преди минута. Място за санитарка.

- Казах ти, че не ме бива с…

- Не е за стари хора. Това е… в частен дом. Да помагаш вкъщи, няма и три километра от твоя адрес. Грижи и компания за мъж с увреждане. Можеш ли да шофираш?

- Да. Ще трябва ли обаче да му бърша и…

- Доколкото разбирам, не се изисква бърсане на задници. - Той впери очи в екрана. -Човекът е… напълно неподвижен. Има нужда някой да го храни и да се грижи за него през деня. В тая работа обикновено трябва да ги извеждаш, когато искат да идат някъде, и да им помагаш с разни Дребни неща, които не могат да вършат сами. Охо! Парите са добри. Доста повече от минимална заплата.

- Сигурно защото ще има бърсане на задници.

- Ще им звънна да разбера как стои въпросът с бърсането. Ще идеш ли на интервюто, ако има такова? Прозвуча като въпрос.

И двамата обаче знаехме отговора.Въздъхнах и взех дамската чанта, готова да поема към къщи.

- Мили боже! - възкликна баща ми. - Можеш ли да си представиш? Не му стига на човека, че е в инвалидна ко-личка, ами и нашата Лу ще му прави компания.

- Бърнард! - смъмри го майка ми.

Зад мен дядо хихикаше над чая си.

Втора глава

Не съм тъпа. По-добре да ви го кажа отсега. Но няма как да не почувстваш дефицит на мозъчни клетки, ако по-мал ката ти сестра не само е минала напред с една година и а е озовала в твоя клас, ами е продължила и в по-горния.

Всичко, което ми се струваше умно или оригинално, Катрина вече го бе правила преди мен, макар да е с осемнайсет месеца по-малка. Беше чела всяка книга, която вземах от библиотеката, знаеше всеки факт, който споменавах на вечеря. Не познавам друг като нея, който да обича да го изпитват. Понякога си мисля, че се обличам по-така само защото единственото, в което Трина не я бива, е да съчетава дрехите. Тя е по пуловерите и джинсите. Идеята й за шик е да си изглади джинсите.

Баща ми ме нарича „образ”, понеже винаги изтърсвам първото, което ми дойде наум. Твърди, че съм като леля Лили, макар изобщо да не съм я виждала. Не е много при-ятно постоянно да те сравняват с човек, когото не познаваш. Слизам например по стълбите, обута в морави ботуши, и татко се обръща към мама и казва: „Нали помниш леля Лили и моравите й ботуши?”, а мама цъка с език и прихва, сякаш това е някаква тайна шега. Майка ми ме нарича

„оригинал” - нейният любезен начин да признае, че не разбира защо се обличам така.

Но като изключим един кратък период от пубертета, никога не съм искала да приличам на Трина или на някое друго момиче в училище; до четиринайсетата си година предпочитах да се обличам като момче, а сега се обличам, както на мен ми харесва, според настроението ми за деня. Не виждам зашо трябва да полагам усилия да изглеждам банално. Аз съм дребна, чернокоса и според баща ми имам лице на елф. Няма предвид “красива като елф”. Не съм грозна, ала едва ли някой би ме нарекъл красива. Не мога да се похваля с особена изтънченост. Патрик казва, че съм “великолепна”, но само когато иска да си легнем, и ми е съвсем ясен. Заедно сме почти от седем години.