Аз преди теб

Вече съм на двайсет и шест, а все още не знам какво точно искам. Не се бях замисляла по въпроса, докато не си изгубих работата. Предполагам, че ще се омъжа за Патрик, ще народя куп дечурлига и ще живея на две-три улици от мястото, където винаги съм живяла. Като изключим екзотичния начин на обличане и обстоятелството, че съм малко дребна на ръст, не се различавам кой знае колко от хората на улицата. Едва ли ще се обърнете след мен. Обикновено момиче с обикновен живот. На мен обаче си ми харесваше.

- Трябва да сложиш костюм за интервюто - настоя мама. - Сега всички ходят небрежно облечени.

- Да бе, много е важно да нося тънко райе, докато храня старчоци.

- Недей да остроумничиш.

- Не мога да си купя костюм. Ами ако не получа работата?

- Можеш да облечеш моя, ще ти изгладя и някоя хубава блуза. И поне веднъж смени тая прическа тип „принцеса Лея” - посочи тя косата ми, която обикновено носех на Две плитки, увити отстрани на главата. - Опитай се да изглеждаш като нормален човек.Знаех, че е безсмислено да споря с майка си.Освен това беше ясно, че баща ми е инструктиран да не коментира

облеклото ми, въпреки че излязох от къщи със странна походка заради прекалено тясната пола. - Чао, миличка - пропя той и ъгълчетата на устата му

потрепнаха. - Успех на интервюто.Изглеждаш много… делово.

Не ме притесняваше това че нoсех костюма на майка си или че кройката му е била модерна в края на миналия

век, а че ми беше възтесничък. Коланът се взрязваше в та-лията ми, а сакото се разтваряше на гърдите. Както обича да казва татко, дори един скакалец е по-закръглен от мама.

По време на краткото пътуване с автобуса се чувствах леко уплашена. Никога не бях ходила на интервю за работа. Започнах в „Кифличката”, след като с Трина се хванахме на бас, че не мога да си намеря работа за един ден. Просто влязох в кафенето и попитах Франк дали има нужда от още един чифт ръце. Той пък бе отворил заведението същия ден и направо не повярва на късмета си.

Не си спомням да сме обсъждали въпроса за парите. Предложи да ми плаща на седмица и аз се съгласих. Веднъж годишно ми вдигаше леко заплатата, обикновено малко повече, отколкото сама бих поискала.

Седях в автобуса и се питах какви въпроси задават хората на интервю. Ами ако ме помолят да храня тоя старец, да го къпя или нещо от сорта? Саид каза, че имало човек, който се грижел за „интимните му нужди” (потреперих от фразата). В момента работата на втория помощник “не била

много ясна”, както се изрази. Представях си как бърша лигите на дядката и крещя с цяло гърло:„Не искаш ли чаша

чай?”

В началото дпкато се възстановяваше от инсулта,дядо не можеше да прави нищо.Мама се грижеше за него.“Майка ти е светица“- казваше татко, което според мен означаваше, че тя бърше задника на дядо, без да се разпищи и избяга от къши.Мен никой не ме е наричал светица.Нарязвах храната на дядо и му приготвях чай, но колкото до останалото - не бях сигурна, че съм омесена от

подходящото тесто.

Гранта Хаус беше от другата страна на Стортфолдския замък, близо до средновековните стени, на дългата непа-вирана отсечка, върху която имаше само четири къщи. като се изключи офисът на Националния тръст в центъра на туристическия район. Милион пъти бях минавала край тази къща, без изобщо да я забележа. Сега, докато вървях край паркинга и теснолинейката, безлюдни и мрачни като летни атракции през февруари, видях, че къщата е много по-голяма, отколкото си я представях. Масивната сграда от червени тухли с красива фасада приличаше на онези къщи. които можеш да видиш в старите броеве на „Живот в провинцията”, докато чакаш пред лекарския кабинет.

Закрачих по дългата алея, като се опитвах да не мисля, че някой може да ме наблюдава от прозореца. Когато вървиш по такава дълга алея, си в неизгодна позиция; неволно започваш да се чувстваш по-нисш. Тъкмо се канех да оправя буклата на челото си, когато вратата се отвори и аз подскочих.

На верандата излезе жена, горе-долу на моята възраст. Беше облечена в бял панталон и медицинска туника и държеше палто и папка под мишница. Усмихна ми се любезно, докато ме подминаваше.

- Благодаря, че ни посетихте - чух глас отвътре. - Ще поддържаме връзка. А…

Жената, която се появи, бе на средна възраст, с красиво лице и изискана, перфектно оформена прическа. Облечена беше в костюм с панталон, който сигурно струваше колкото месечната заплата на татко. - Мис Кларк, нали?

- Луиза. Протегнах ръка, както ме беше инструкти-рала мама. Двамата с татко не одобряваха, че днешните млади изобщо не се ръкуват. „По наше време и дума не можеше да стана да кажеш „здрасти” или - не дай боже - да изпратиш въздушна целувки.” На тази жена въздушната целувка определено нямаше да й хареса.

- Заповядайте. - Тя побърза да отдръпне ръката си,но усещах как очите й ме оглеждат критично,сякаш вече ме оценяваше. - Бихте ли ме последвали?Ще говорим във всекидневната.Казвам се Камила Трейнър. -Изрече го някак уморено, сякаш бе произнасяла тези думи много-кратно през деня.