Аз преди теб

- Честно? Уил е квадриплегик С 5/6. Това означава, че оттук надолу нищо не работи… - Той постави ръка в горната част на гърдите си. - Още не са измислили как да оправят прекъснат гръбначен стълб.

Аз също се вторачих в пода. Представях си лицето на Уил, докато го карах към болницата в зимния ден, и грейналото лице на мъжа в скиорския екип.

- Но медицината напредва, нали? Искам да кажа… сигурно на места като това не спират да работят по въпроса.

- Болницата е доста добра - изрече той равно.

- Докато човек е жив, и надеждата е жива… нали? Нейтън ме изгледа и се върна към книгата си.

- Аха.

В три без петнайсет отидох за кафе по молба на Нейтън. Обясни ми, че тези прегледи са доста дълги и той ще удържа фронта, докато се върна. Помаях се в приемната, прелистих списанията в дрогерията, разгледах шоколадите.

По пътя обратно се загубих - което беше донякъде предсказуемо - и се наложи да питам няколко сестри за посоката, две от тях даже не я знаеха. Когато най-сетне се върнах с поизстиналото кафе в ръка, коридорът беше разен. Щом приближих, видях, че вратата на лекарския кабинет е открехната. Поколебах се, но упрекът на госпо-жа Трейнър, че съм го оставила сам, прозвуча в ушите ми. Отново го бях направила.

- Значи ще се видим след три месеца, господин Трей-нър - казваше един глас. - Смених лекарствата против

спазми и щом резултатите излязат, ще ви се обадим. Веро-тно в понеделник.

Чух гласа на Уил:

- Мога ли да ги купя от аптеката долу?

- Да.Трябва да имат и от другите.

Женски глас.

- Да взема ли тази папка?

Разбрах, че се канят да тръгват. Почуках и някой изви-ка да вляза. Към мен се насочиха два чифта очи.

- Съжалявам - каза лекарят и стана от стола си. - Мис-лех, че сте физиотерапевтът.

- Аз съм… личната асистентка на Уил - отвърнах, зас-танала под рамката на вратата. Уил беше наведен напред в количката и Нейтън смъкваше ризата му надолу. - Съжалявам… помислих, че сте свършили.

- Би ли изчакала минута, Луиза? - Гласът на Уил проз-вуча рязко.

Отстъпих назад, като мърморех извинения с пламнало лице.

Не гледката на голото тяло на Уил ме беше шокирала, колкото и да бе слабо и покрито с белези. Нито леко раз-дразненият поглед на лекаря, същият поглед, който госпожа Трейнър ми отправяше ден след ден. Поглед, който ме караше да осъзная, че съм все същата глупачка, нищо че сега изкарвах повече пари.

Не, бяха ясните червени линии върху китките на Уил дългите назъбени белези, които не можеха да се скрият колкото и бързо Нейтън да смъкна ръкавите на ризата му.

Шеста глава

Снегът заваля внезапно. Тръгнах от къщи под яркосиньо небе, а половин час по-късно замъкът приличаше на укра-са за торта върху дебел слой бяла глазура.

Вървях с усилие по алеята към къщата.Обувките ми затъваха в снега и почти не чувствах пръстите на краката си. Треперех от студ под тъничкото си палто от китайска коприна. Едри бели снежинки извираха от металносивата безкрайност и скриваха Гранта Хаус, притъпяваха звуците и създаваха усещането, че времето е забавило неестестве-но хода си. Колите преминаваха отвъд добре поддържания

плет с новопоявила се предпазливост, минувачите се под-хлъзваха и възклицаваха уплашено по тротоарите. Придър-пах шала върху носа си, щеше ми се да бях облякла нещо по-подходящо от балетни пантофки и къса кадифена рокличка.

За моя изненада, вратата отвори не Нейтън, а бащата на

Уил. _

- Той е в леглото - обясни и надникна през верандата.

- Не се чувства добре. Чудех се дали да не се обадя на

доктора.

- Къде е Нейтън?

- Има свободна сутрин. Разбира се, трябваше да е точно днес. Проклетата сестра от агенцията дойде и си тръгна за отрицателно време. Ако тоя сняг продължи, не знам какво ще правим. - Сви рамене, за да покаже, че е безсилен пред обстоятелствата, и изчезна по коридора, явно облекчен, че може да прехвърли отговорността на друг. - Знаеш от какво има нужда Уил, нали? - извика през рамо.

Свалих си палтото и обувките и тъй като знаех, че госпожа Трейнър е в съда (тя отбелязваше датите в дневник в кухнята на Уил), сложих мокрите си чорапи да съхнат на радиатора. В кошницата с изпраните дрехи имаше чифт чорапи на Уил и ги обух. Изглеждаха смешно големи, но беше истинска благодат да си с топли, сухи крака. Уил не отговори, когато извиках, затова след известно време му приготвих питие, почуках тихичко и пъхнах глава през открехнатата врата. В дрезгавата светлина успях да разли-ча само очертанията му под юргана. Спеше дълбоко.

Отстъпих крачка назад, затворих вратата и се заех със сутрешните си задължения.

Майка ми изпитваше почти физическо удоволствие, когато вкъщи всичко светеше. Вече цял месец обирах с прахосмукачката и чистех всеки ден и пак не виждах как-

во му е толкова хубавото. Подозирах, че в живота ми едва

ли ще има момент, в който не бих предпочела някой друг да чисти вместо мен.

83