Аз преди теб

- Какво още си се опитвала да пъхнеш в храната ми? Нареждаш ми да отворя тунела, та господин Влак да дос-тави малко брюкселско зеле на червената гара? Реших да вляза в тона му.

- Не - отвърнах със сериозно лице. - Работя само с

госпожа Вилица. Тя не прилича на влак.

Това ми беше обяснил Томас с категоричен тон няколко

месеца по-рано. - Майка ми ли те кара да го правиш?

- Не. Виж, Уил, съжалявам. Просто… направих го, без

да мисля.

- Защо ли не се учудвам.

- Добре де, добре. Ще махна тия проклети моркови щом толкова те дразнят.

- Не ме дразнят проклетите моркови. А това че ми ги пробутва една луда, която нарича приборите “госпожа Вилица”. - Пошегувах се. Добре, ще извадя морковите и… Той извърна глава.

- Не ми се яде повече. Само ми направи чай - викна подире ми, докато излизах от стаята. - И не се опитвай да пъхнеш вътре някоя тиквичка.

Нейтън влезе, когато свършвах с миенето на чиниите Навън бе кучешки студ и напоследък къщата сякаш не изглеждаше толкова неуютна.

- Оплака се, че си опитала да го отровиш. Но го каза… без яд.

Почувствах се странно поласкана от тази информация.

- Ами… — промърморих, опитвайки се да го скрия.-Дай ми време.

- Освен това е станал по-приказлив. Понякога седмици наред не обелва дума, но през последните няколко дни определено е по-разговорлив.

Спомних си как Уил ми беше казал, че ако не спра да си свирукам, ще бъде принуден да ме сгази с количката.

- С него имаме различни представи за разговорливост.

- Поприказвахме си малко за крикет. И трябва да ти призная… - Нейтън сниши глас. - …преди седмица госпо-жа Т. ме попита дали според мен се справяш добр.Отвър-нах, че си гледаш работата както трябва, но знаех, че тя няма това предвид. А вчера влезе и ми каза, че ви е чула да се смеете.

Припомних си предната вечер.

- Той се смееше на мен - обясних. Уил се беше разве-селил, понеже не знаех какво е песто. Бях му казала, че вечерята е „спагети със зелен сос”.

- Важното за нея е, че се е смял. Отдавна не го е правил.

Така беше. Изглежда, с Уил бяхме намерили начин да се търпим взаимно. Състоеше се предимно в това той да е груб с мен, а аз да му го връщам от време на време. Казва-ше ми например, че съм свършила нещо зле, а аз заявявах,

че щом го намира за толкова важно, трябва да ме помоли учтиво. Той ме ругаеше и ме наричаше „досадница”, а аз му предлагах да опита без тази „досадница”, пък да видим как ще се справя. Беше малко пресилено, но имаше ефект. Понякога Уил дори изглеждаше доволен, че се осмелявам да съм груба с него, да му противореча или да му казвам, че се държи ужасно. Имах чувството, че след злополуката всички стъпват на пръсти край него - освен може би Нейтън, към когото Уил изпитваше обяснимо уважение и който и бездруго не обръщаше внимание на острите му забележки. Нейтън беше като бронирана кола в човешка форма.

- Просто му позволявай да се шегува с теб. Оставих чашата си в мивката.

- Едва ли е проблем.

Другата голяма промяна, като се изключат атмосферните условия, бе, че Уил не ме молеше толкова често да го оставям сам, а един-два следобеда дори ме попита дали не искам да гледаме заедно някой филм. Нямах нищо против, ако ставаше дума за „Терминатор”, макар да бях гледала всички части, но когато ми показа френски филм със суб-титри и видях обложката, заявих, че не ме блазни особено.

- Защо? Свих рамене.

- Не харесвам филми със субтитри.

- Това е все едно да кажеш, че не харесваш филми с актьори. Не ставай смешна. Какво точно не ти харесва?

- Това, че трябва и да четеш, освен да гледаш?

- Просто не обичам чужди филми. - Че кои филми не са чужди? Да не мислиш, че Холивуд е предградие на Бирмингам?

- Много смешно.

Не можеше да повярва, когато му признах, че никога не съм гледала филми със субтитри. Вечер родителите

ми имаха обичая да узурпират дистанционното, а пък Патрик беше толкова склонен да гледа чуждестранен филм, кол- кото да се запише във вечерен курс по бродерия. В мулти-плекса в близкия град показваха само екшъни и романтич-ни комедии и беше пълно с дюдюкащи пубери, поради което повечето хора се бяха отказали да го посещават.

- Трябва да гледаш този филм, Луиза. Всъщност нареждам ти да го гледаш. - Уил премести количката по-назад и кимна към креслото. - Там. Седни там. И не мърдай докато не свърши. Никога не била гледала чуждестранен филм! За бога… - промърмори той.

Беше стар филм за един гърбушко, който наследява къща в провинцията, и Уил каза, че е по прочута книга, но аз не я бях чувала. Първите двайсет минути не ме свърташе, дразнеха ме субтитрите и се чудех дали Уил ще се ядоса, ако му кажа, че ми се ходи до тоалетната.

После нещо се случи. Престанах да мисля, че ми е трудно едновременно да слушам и да чета, забравих за графика на Уил и дали госпожа Трейнър няма да реши, че съм мърла, и започнах да се вълнувам за горкия човек и семейството му, жертва на безскрупулни съседи. Когато гърбуш-кото умря, очите ми се напълниха със сълзи и взех да подсмърчам.

- Така…-произнесе Уил и приближи количката до мен Погледна ме лукаво. - Виждам, че изобщо не ти хареса.