Аз преди теб

Мъжът с бръснатата глава изчезна и Патрик отново се обърна към мен. Явно продължаваше да размишлява върху съдбата на Уил.

- Господи. Като си помисля за всички неща, които няма да мога да правя… - Той поклати глава. - Няма да мога да тичам, да карам колело. - Погледна ме, сякаш изведнъж се беше сетил. - И да правя секс.

- Разбира се, че ще можеш да правиш секс.Просто

жената трябва да е отгоре.

- Сигурно ще се задушим.

- Много смешно.

- Пък и ако си парализиран от шията надолу, предпо-лагам, че… ъъъ… инструментът ти няма да функционира както трябва.

Помислих си за Алиша. „Опитах всичко - беше ми казала. - Наистина. Месеци наред.”

- Сигурно при някои хора е така. Но все трябва да има начин… ако човек прояви въображение.

- Да бе! - Патрик отпи от водата си. - Защо не го попиташ утре? Нали каза, че е ужасен. Може да е бил такъв и преди злополуката. Може би това е истинската причина да го зареже. Мислила ли си за това?

- Не знам… - Спомних си фотографията. - Двамата изглеждаха много щастливи заедно. - Но какво доказваше една снимка? Вкъщи имаше фотография в рамка, на която се усмихвах лъчезарно на Патрик, сякаш току-що ме бе измъкнал от горяща сграда, а в действителност тъкмо го бях нарекла „пълен кретен” и той бе отговорил: „О, я се разкарай!”.

Патрик беше изгубил интерес.

- Ей, Джим… Джим, успя ли да погледнеш новите олекотени велосипеди? Струват ли си?

Оставих го да смени темата и се замислих върху думите на Алиша. Представях си живо как я е отблъснал Уил. Но все пак, ако обичаш някого, не трябва ли да останеш с него? Да му помогнеш да излезе от депресията? „В здраве и в болест” и тъй нататък?

- Ще пиеш ли още нещо?

- Водка с тоник. Диетичен тоник - отвърнах, когато той вдигна вежди.

Патрик сви рамене и се упъти към бара. Бях започнала да се чувствам малко виновна заради начина, по който обсъждахме работодателя ми. Особено когато осъзнах, че сигурно бе подложен на това през цялото време. Почти невъзможно беше да не правиш пред-положения за по-интимните аспекти от живота му. Изключих. Край мен разговаряха за тренировъчен уикенд в Ис-ания. Слушах с половин ухо, докато Патрик се появи отново и ме смушка.

- Какво ще кажеш? - За кое?

- Да изкараме един уикенд в Испания. Вместо ката в Гърция. Можеш да се излежаваш край басейна, ако не ти се участва в колоездачната обиколка. Все още можем да купим от евтините билети. Дотогава има шест седмици.

Помислих си за госпожа Трейнър.

- Не знам… Едва ли ще им хареса, ако си взема отпуск толкова скоро.

- Имаш ли нещо против да отида сам? Много ми се иска да направя малко височинни тренировки. Мисля да участ-вам в големия.

- Големия?

- Триатлон. „Екстрийм Вайкинг”. Сто километра с колело, петдесет километра пеш и едно хубаво дълго плу-ване в Северния ледовит океан.

За този триатлон се говореше със страхопочитание, а ония, които бяха участвали в него, носеха травмите си като ветерани от някаква далечна и особено жестока война. Патрик едва не си прехапа устните в очакване на отговора. Загледах се в приятеля си, сякаш бе същество от друга планета. За миг си помислих, че ми харесваше повече, когато работеше в телемаркета и не отминаваше бензиностанция, без да се зареди с десертчета „Марс”.

- Смяташ да участваш?

- Защо не? В отлична форма съм.

Помислих си за всички тия допълнителни тренировки безкрайните разговори за тегло и разстояния, мускулна маса и издръжливост. И без това напоследък трудно можех да получа внимание от Патрик.

- Ти също можеш да участваш - предложи той,макар

и двамата да знаехме, че не го вярва.

- Направи го, щом толкова искаш - отвърнах. -

благословията ми.

И си поръчах чийзкейк.

И да съм мислила, че събитията от предния ден ще раз-топят леда в Гранта Хаус, явно съм грешала.

Поздравих Уил с широка усмивка и бодро ,”добро утро”, а той дори не си направи труда да отмести поглед от про-

зореца. - Утрото не е добро - промърмори Нейтън, докато си обличаше палтото.

Бе от ония мрачни утрини с ниско надвиснали облаци, в които дъждът замеря ядно прозорците и ти е трудно да си представиш, че слънцето някога ще се покаже. Дори аз се чувствах унила в подобни дни. Не беше кой знае каква изненада, че Уил е по-зле. Заех се със сутрешните си задължения, като през цялото време си повтарях, че това е без значение. Никой не е казал, че трябва да харесваш работодателя си, нали? Повечето хора не ги харесват. Помислих си за шефа на Трина - темерут с няколко развода зад гърба си, парясник, който следеше колко пъти сестра ми отива до тоалетната и правеше хапливи коментари, когато тя се оправдаваше със слабите си бъбреци. Пък и вече бях изкарала две седмици тук. Това означаваше, че ми остават само пет месеца и тринайсет дни.

Снимките бяха в долното чекмедже, където ги бях оставила предния ден, и сега, клекнала на пода, се заех да ги подреждам на килима и да преценявам коя рамка мога да поправя. Биваше ме да поправям разни неща. А и мислех, че това е доста добър начин да убия малко време.

Бях се занимавала с прегледа десетина минути, когато тихичкото бръмчене на моторната количка ме предупреди, че Уил идва.