Аз преди теб

- Във фирмата е голяма лудница. Ти… ти знаеш как е, Уил. Имаме нов партньор. Един образ от Ню Йорк. Бейнс. Дан Бейнс. Може би го познаваш?

- Копелето работи по двайсет и четири часа в деноно-щието и очаква всички да сме като него. - Съвсем усещаше облекчението му от това, че бе намерил удобна тема за разговор. - Знаеш как се отнасят янките към рабо-тата - никакви дълги обеди, никакви мръсни вицове.Каз-вам ти, Уил, неузнаваемо е. Фирмата вече не е същата.

- Нима?

- Господи, да! Тия глупости за престижа.

смея да стана от стола. 56

Последните думи сякаш изсмукаха всичкия въздух в стаята. Някой се изкашля.

Изправих се и избърсах ръце в джинсите.

- Аз ще… Ще отида да донеса малко дърва - промърморих по посока на Уил.

Взех кошницата и побързах да изляза.

Навън беше кучешки студ, но нарочно се забавих, убивайки времето в търсене на подходящи цепеници. Опитвах се да преценя кое е за предпочитане-да загубя някой пръст от измръзване или да се върна обратно в стаята. Студът обаче наистина бе жесток и понеже показалецът, който ми вършеше работа, докато шия разни неща, посиня пръв, трябваше да призная поражението си. Понесох дървата колкото може по-бавно, влязох в пристройката и тръгнах бавно по коридора. Когато приближих дневната, чух женския глас, който си пробиваше път през открехнатата врата.

- Всъщност, Уил, има и друга причина да дойдем -

казваше Алиша. - Ние… имаме да ти съобщим нещо.

Поколебах се на вратата, стиснала кошницата с цепеници в ръце.

- Мислех си… ние си мислехме, че е редно да те уведомим… Ами, новината е, че… с Рупърт ще се женим.

Останах неподвижна, чудейки се дали да се обърна кръгом и да изчезна.

Жената продължи неохотно:

- Знам, че сигурно си изненадан. Всъщност и за мен бе изненада. Ние… всичко започна доста време след като…

Ръцете ме заболяха. Гледах кошницата и продължавах да се двоумя.

- Знаеш, че аз и ти… Поредната напрегната пауза.

- Моля те, Уил, кажи нещо.

- Поздравления - промълви той накрая.

- Знам какво си мислиш. Не сме искали да се случи. Наистина. Дълго време бяхме само приятели. Приятели, които се тревожат за теб. Просто Рупърт ми помогна стра-

хотно след злополуката и…

- Браво на него.

- Не се дръж така, моля те. Ужасно е.Толкова се боях

да ти кажа. И двамата се бояхме. -Очевидно - изрече равно Уил. Чу се гласът на Рупърт:

-Виж, решихме да ти го съобщим, защото държим на теб. Не искахме да го чуеш от някого другиго. Знаеш, че животът продължава. Знаеш го, нали? Все пак изминаха две години.

Настъпи мълчание. Осъзнах, че не искам да слушам повече, и се отдалечих предпазливо от вратата, задъхвайки

се от тежестта на цепениците. Но гласът на Рупърт проз-вуча отново, още по-силен, и бе невъзможно да не го чуя. - Хайде, човече! Знам, че сигурно ти е ужасно трудно,в това положение.

Но ако изобщо обичаш Лиса, остави я да си уреди живота.

- Кажи нещо, Уил. Моля те!

Представих си лицето му. Виждах изражението му, което успяваше едновременно да е неразгадаемо и да излъчва едва забележимо презрение.

- Поздравления - произнесе той накрая. - Сигурен съм, че двамата ще сте много щастливи заедно.

Алиша понечи да възрази - нещо неясно, - но беше прекъсната от Рупърт:

- Хайде, Лиса. Време е да си вървим. Уил, не сме очаквали благословията ти. Направихме го заради теб. Лиса мислеше… и двамата решихме… че трябва да знаеш. Съ-жалявам, приятелю. Аз… много се надявам да има под рение в състоянието ти и се надявам, че ще продължим да поддържаме връзка, когато нещата… нали знаеш…щом нещата се поуталожат.

Чух стъпки в коридора и се наведох над кошницата с цепениците, сякаш току-що бях влязла в пристройката. Стъпките приближиха и пред мен изникна Алиша.Очите й бяха зачервени, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

- Може ли да използвам банята? - попита зад дрезгав глас.

Вдигнах ръка и посочих безмълвно къде се намира.

Тя ме изгледа и аз осъзнах, че сигурно на лицето ми се бе изписало какво изпитвам. Никога не ме е бивало особено да прикривам чувствата си.

- Знам какво си мислите - каза тя след кратка пауза. - Но аз наистина опитах. Наистина. Месеци наред. Той постоянно ме отблъскваше. - Брадичката й беше вирната и имаше гротескно гневен вид. - Всъщност Уил не ме иска тук. Ясно ми даде да разбера.

Сякаш очакваше да кажа нещо.

- Не е моя работа - промълвих накрая. Двете стояхме и се гледахме.

- Знаете ли, не можете да помогнете на човек, ако той не го желае - опита се да обясни тя.

И после си тръгна.

Изчаках няколко минути, като се ослушвах за шума от колата надолу по алеята, и влязох в кухнята. Включих електрическия чайник, макар да не ми се пиеше чай. Зап-релиствах едно списание, което вече бях прочела. Накрая се върнах в коридора, вдигнах с пъшкане тежката кошница с цепениците и я понесох към дневната. Преди да вляза, се блъснах лекичко във вратата, та Уил да разбере, че идвам.

- Чудех се дали не искате да… - подех. Ала вътре нямаше никой.

Стаята беше празна.