Аз преди теб

- Ето какво знам за вас, госпожице Кларк. Майка ми казва, че сте приказлива. - Изрече го така, сякаш беше нещо срамно. - Искате ли да сключим сделка? И условието в нея е да забравите за своята приказливост, когато сте с мен?

Преглътнах и усетих как лицето ми пламва.

- Чудесно - отвърнах, когато успях отново да отворя уста. - Аз ще съм в кухнята. Ако имате нужда от нещо просто ме извикайте. - Не можеш да се откажеш толкова скоро.

Лежах в леглото си с опрени на стената крака, както

обичах да правя като тийнейджърка. Бях се качила горе

след вечеря, нещо необичайно за мен. След раждането на

Томас, Трина се бе преместила с него в по-голямата стая, а аз спях в стаята за гости, която е толкова малка, че след половин час вече те обзема клаустрофобия.

Но не исках да седя долу с мама и дядо, защото мама не спираше да ме гледа с безпокойство и да казва неща от рода на: „Ще стане по-добре, миличка, ще видиш” и „Всяка работа е трудна в началото”, сякаш работата й през последните двайсет години не бе достатъчно скапана. Това ме караше да се чувствам виновна. А дори не бях сторила нищо.

- Не съм казала, че се отказвам.

Трина беше нахлула в стаята, без да чука, както правеше всеки ден, докато аз трябваше да чукам тихичко на нейната, да не би случайно да събудя Томас.

- Ами ако бях гола? Можеше поне да извикаш.

- И какво като си гола - чудо голямо. Мама мисли, че

ще напуснеш.

Свалих крака от стената и седнах в леглото.

- Ужасно е, Трин. По-зле е, отколкото мислех. Той е много нещастен.

- Не може да се движи. Разбира се, че ще е нещастен.

- Да, но е язвителен и се държи гадно. Всеки път, щом кажа или предложа нещо, ме гледа така, сякаш съм идиотка, или измърморва нещо, което ме кара да се чувс-

твам като двегодишна.

- Може пък наистина да си казала някоя глупост.Нуж-

но ви е време, за да свикнете един с друг.

- Не съм се държала глупаво. Много внимавах.Не съм казала почти нищо друго, освен „Искате ли да излезем на разходка с колата?” и „Искате ли да ви приготвя чаша чай?”

- Е, може би в началото е такъв с всички - докато разбере дали ще останеш. Бас държа, че са имали купища помощнички.

- Дори не иска да съм в една стая с него. Няма да издържа, Катрина. Наистина. Щеше да ме разбереш, ако можеше да постоиш малко при него.

Трина ме гледа безмълвно няколко секунди. Изправи се и надникна през вратата, сякаш проверяваше дали няма някой на площадката.

- Мисля да се върна в университета - каза накрая. Минаха няколко секунди, преди да асимилирам тази

промяна в тактиката.

- Божичко! - възкликнах. - Но…

- Ще взема заем, за да си платя таксата. Освен това ще получавам помощи за Томас, а и университетът ми предлага намаление, понеже… - Сви рамене, леко притеснена. - …според тях се справям отлично. Някой е отпаднал от курса по бизнес администрация и следващия семестър мога да се върна.

- Ами Томас?

- В университетското градче има детска градина. През седмицата ще живеем в общежитието, а уикендите ще се прибираме тук.

- О!

Усещах я как ме наблюдава. Не знаех какво да правя с лицето си.

- Наистина ме сърби да използвам пак мозъка си. Ще се побъркам с тия цветя. Искам да уча. Да се усъвършенствам. И ми писна ръцете ми да са вечно ледени от водата.

Двете се загледахме в ръцете й, които бяха бледи на връхчетата въпреки тропическата жега вкъщи.

- Да. Няма да работя, Лу. Няма да мога да давам нищо на мама. Възможно е даже… възможно е да опра до тяхната помощ. - Този път изглеждаше доста смутена. Изражението й, когато вдигна очи към мен, беше почти извини-

телно.

Долу мама се смееше на нещо по телевизията .Чувах я как обяснява на дядо. Тя често му обясняваше сюжетите, макар постоянно да й повтаряхме, че е излишно да го пра-ви. Не знаех какво да кажа. Думите на сестра ми проник-ваха в съзнанието ми бавно, но неумолимо. Чувствах се, както сигурно се чувстват жертвите на мафията, докато чакат бетонът да се втвърди около глезените им.

- Трябва да го направя, Лу. Искам повече за Тома повече и за двама ни. Единственият начин да постигна нещо е, като завърша следването си. Нямам си някого като Патрик. Не съм сигурна дали изобщо ще имам някого като Патрик: откакто родих Томас, никой не е проявявал и капчица интерес. Трябва да направя най-доброто, на което съм способна.

Когато не отвърнах, тя додаде:

- За мен и Томас. Кимнах.

- Моля те, Лу!

Никога не бях виждала сестра ми да гледа така. Почувствах се неловко. Вдигнах глава и опитах да се усмихна. Гласът ми, когато най-сетне излезе от гърлото, сякаш не беше моят.

- Е, сигурно си права. Въпросът е веднъж да свикна с него. Няма начин да не е трудно през първите няколко дни, нали?

Четвърта глава

Изминаха две седмици, в които придобих известна рутина. Всяка сутрин пристигах в Гранта Хаус в осем, провиквах се, че съм дошла, а после, щом Нейтън свършеше с обли-чането на Уил, изслушвах внимателно каквото имаше да ми казва за лекарствата му и по-важното - за настроение-

то му.

След като Нейтън си тръгнеше, програмирах радиото

или телевизора за Уил, разпределях хапчетата му,поняко-