Аз преди теб

- Опитайте се да го разведрите. Тон е… малко нестабилен. Разбираемо е - предвид обстоятелствата. Но за целта не бива да му се връзвате, трябва да сте малко непукист, както се казва. Изпълнението му тази сутрин беше неговият начин да ви изкара от равновесие.

- Затова ли плащат толкова добре?

- О, да. Няма безплатен обяд, нали? - Нейтън ме потупа по рамото. Усетих как тялото ми потрепери в отговор. - Не се бойте, не е толкова страшно. Уил Треннър не е лигльо. - Поколеба се. - Аз го харесвам.

Каза го така, сякаш подозираше, че е единственият чо-век, който го харесва.

Последвах го в дневната. Количката на Уил Трейнър бе-преместена до прозореца, той беше с гръб към нас и гледаше навън, заслушан в радиото.- Аз ще тръгвам, Уил. Искаш ли нещо преди това?

- Не. Благодаря ти. Нейтън.

- Тогава те оставям в нежните ръце на госпожица Кларк. Ще се видим на обед, приятелю.

Гледах как любезният болногледач си облича якето и в мен се надигна паника.

- И да си изкарате хубаво. - Нейтън ми намигна и в следващия миг вече го нямаше.

Стоях насред стаята, с ръце в джобовете, и не знаех какво да правя. Уил Трейнър продължаваше да гледа през прозореца, сякаш мен ме нямаше.

- Искате ли да ви направя чаша чай? - попитах накрая когато тишината стана непоносима.

- А, да. Момичето, което си изкарва хляба с приготвяне на чай. Чудех се кога ще поискате да ми демонстрирате уменията си. Не, благодаря.

- Тогава кафе?

- Сега не ми се пие нищо топло, госпожице Кларк.

- Може да ме наричате Лу.

- И какво ще промени това?

Примигнах и неволно отворих уста. Затворих я. Татко винаги казваше, че така изглеждам по-глупава, отколкото съм всъщност.

- Ами… да ви донеса нещо друго тогава?

Той се обърна и ме изгледа. Лицето му беше обрасло в няколкодневна четина, очите му бяха безизразни. Извърна се.

- Ами… аз ще… - Огледах се из стаята. - Ще видя дали има нещо за пране.

Излязох от дневната, сърцето ми биеше до пръсване.На безопасно място в кухнята извадих мобилния си и изпратих съобщение до сестра си.

Ужасно е. Той ме мрази.

Отговорът дойде след секунди.

„Там си едва от час, страхливке! Знаеш, че М& Т се нуждаят от пари. Вземи се в ръце и помисли колко ще

получаваш на час.

Затворих рязко капачето на мобилния телефон и издух ядно бузи. Прегледах коша за пране в банята, успях да събера мизерно количество и няколко минути разучавах упътването на машината. Не исках да я включа на погрешна програма или да направя нещо друго, заради което Уил или госпожа Трейнър да ме погледнат отново така, сякаш съм пълна глупачка. Включих пералнята и застанах до нея, докато се опитвах да измисля какво още бих могла да свърша. Извадих прахосмукачката от шкафа в коридора, минах го целия, после и двете спални, като през цялото време си мислех, че ако родителите ми можеха да ме видят, със сигурност щяха да поискат да ме снимат за спомен.

Поколебах се пред спалнята на Уил Трейнър, но реших да мина с прахосмукачката и нея. На едната стена имаше вградени лавици, върху които бяха наредени двайсетина фотографии в рамки.

Докато почиствах около леглото, си позволих да ги разгледам набързо. Имаше мъж, който скача с бънджи от една скала, разперил ръце като статуя на Исус Христос Имаше мъж, който приличаше на Уил, в нещо, подобно на джунгла; същият мъж се виждаше и сред група подпийна-ли приятели. Мъжете носеха папийонки и смокинги и се бяха прегърнали през раменете.

Имаше го и на планинска ски писта, до момиче с тъмни очила и дълга руса коса. Понаведох се да го огледам по-Добре в скиорските му очила. На снимката бе гладко избръснат и дори на ярката светлина лицето му имаше оня скъпарски тен, който се добива, когато ходиш на почивка три пъти годишно. Имаше широки, мускулести рамене, личаха си дори през скиорското му яке. Върнах внимателно фотографията на масата и продължих да обирам праха зад леглото. Накрая изключих прахосмукачката и се заех с кабела. Тъкмо го вадех от контакта, когато с крайчеца на

окото долових някакво движение и подскочих с лек писък.

На вратата стоеше Уил Трейнър и ме наблюдаваше.

- Куршевел*. Преди две години и половина Изчервих се.

- Съжалявам. Аз просто…

- Просто разглеждахте снимките ми. Чудехте се какво ли е да си живял така, а после да се превърнеш в инвалид.

- Не. - Изчервих се още по-силно.

- Останалите снимки са в най-долното чекмедже случай че отново ви обземе любопитство - обясни подиг-равателно Уил.

После количката зави вдясно с тихо бръмчене и той изчезна.

Сутринта се проточи, сякаш възнамеряваше да продъл-жи с години. Не помнех кога за последен път минутите и часовете се бяха влачили така - сякаш нямаха край. Измислях си всевъзможни неща за вършене и влизах в дневната колкото е възможно по-рядко - знаех, че постъпвам като страхливка, но не ми пукаше.