Аз преди теб

В единайсет занесох на Уил Трейнър чаша вода и ан-тиспазмолитичното му лекарство, както ме бе помолил Нейтън. Поставих хапчето на езика му и допрях до устните му чашата, както ми бе обяснено. Беше от бледа, матова пластмаса, Томас имаше същата, само дето тая нямаше нарисувани патета отстрани. Уил преглътна с известно усилие, а после ми направи знак да го оставя сам.

Обърсах праха от лавиците - макар да нямаше особена нужда - и си помислих да измия някой и друг прозорец.В пристройката беше тихо, като се изключи тихото бръмче-не на телевизора в дневната, където седеше той.Не посмях да си включа някоя музикална станция в кухнята.Имах чувството, че Уил непременно ще каже нещо остро за из-

бора ми на музика.

Прочут ски курорт във Френските Алпи. Б. пр

В дванайсет и половина Нейтън пристигна. Внесе облак

студен въздух отвън и вдигна вежди.

- Наред ли е всичко? - попита.

Рядко се бях радвала толкова да видя някого.

- Да.

- Чудесно. Сега можеш да си починеш половин час. Двамата с господин Т. имаме да свършим някои неща.

Почти хукнах към палтото си. Не бях мислила да обядвам навън, но изпитах огромно облекчение, когато излязох от къщата. Вдигнах яка, метнах дамската си чанта през рамо и поех по алеята, сякаш знаех къде отивам. Всъщност само обикалях из близките улици половин час и издишвах облачета пара в плътно увития си шал.

В този край на града нямаше кафенета след затварянето на „Кифличката”. Замъкът беше безлюден. Най-близкото заведение беше гастропъб, едно от местата, където се съмнявах, че мога да си позволя питие, камо ли бърз обед. Всички коли на паркинга бяха огромни и скъпи, със скорошни регистрационни табели.

Застанах до паркинга пред замъка, като внимавах да не се виждам от Гранта Хаус, и набрах номера на сестра си

- Здрасти.

- Знаеш, че не мога да говоря на работата. Не си напуснала, нали?

- Не. Просто исках да чуя приятелски глас.

- Толкова ли е зле?

- Трин, той ме мрази. Гледа ме, сякаш съм някакъв боклук, който котката е довлякла. Даже чай не пие.

- Не вярвам на ушите си.

- Моля?

- За бога, Лу, поговори с човека. Разбира се, че е нещастен. Прикован е в тая скапана количка. А ти се държиш глупаво. Просто поговори с него. Опознай го.Няма да те изяде.

- Не знам… Не знам дали ще издържа.

- Няма да кажа на мама, че се отказваш от работата половин ден. Няма да получиш нищо, Лу. Не можеш да го направиш. Знаеш в какво положение сме.

Беше права. В този миг я мразех.

Настъпи кратко мълчание. Тонът на Трина стана необи-чайно сговорчив. Това не беше добре. Означаваше че тя е наясно колко кошмарна е работата ми.

- Виж - продължи сестра ми, - само за шест месеца. Опитай се да издържиш, да имаш нещо в сивито, после ще си намериш по-добра работа. Погледни го от положител-ната страна - все пак не е като нощните смени във фабри-ката за пилета.

- Те са направо цвете в сравнение с…

- Трябва да затварям, Лу. До скоро.

- Какво ще кажете да идем някъде следобед? Мога да ви откарам с колата, ако искате.

Нейтън си беше тръгнал преди половин час. Аз се бях мотала максимално с миенето на чашите от чая и си помислих, че ако прекарам още един час в тази потискащо тиха къща, главата ми направо ще експлодира.

Той извърна глава към мен.

- Имате ли нещо предвид?

- Не знам. Може би разходка извън града. - Понякога се опитвах да бъда като Трина. Тя е от хората, които из-глеждат съвършено спокойни и компетентни и никой не смее да се държи грубо с тях. Според мен гласът ми звучеше професионално и бодро.

- Извън града - повтори той, сякаш обмисляше пред-ложението. - И какво ще гледаме? Дървета? Небе?

- Не знам. Какво правите обикновено?

- Не правя нищо, госпожице Кларк. Вече не мога да правя нищо. Просто съществувам, това е. - Ами… - заекнах аз, - разбрах, че имате кола,която е приспособена за инвалидна количка.

- И се боите, че може да ръждяса, ако не

всеки ден?

- Не, но…

- Да не намеквате, че трябва да излизам?

- Просто си помислих…

- Помислихте си, че една разходка с колата ще ми се отрази добре? Глътка свеж въздух?

- Просто се опитвам да…

- Госпожице Кларк, животът ми няма да се промени от една разходка из стортфолдеките пътища. - Той ми обърна гръб.

Главата му беше хлътнала в раменете и се почудих дали се чувства добре. Но не посмях да го попитам. Седяхме и мълчахме.

- Искате ли да ви донеса компютъра?

- Защо, да не сте намерили група от инвалиди оптимисти, към която да се присъединя? Клуб на инвалидните колички?

Поех си дълбоко дъх и се постарах гласът ми да прозвучи уверено.

- Вижте… понеже ще сме заедно по цял ден. може би е добре да се опознаем и…

Нещо в изражението му ме разколеба. Гледаше право напред към стената, челюстта му нервно потрепваше.

- Просто… понеже ще сме заедно по цял ден - продължих плахо аз. — Добре е да ми кажете какво искате да правите, какво обичате, за да мога да… да правя нещата така, както ги харесвате.

Този път тишината беше болезнена. Усещах как бавно поглъща гласа ми и не знаех къде да си дяна ръцете. Трина и нейната самоувереност се бяха изпарили.

Най-сетне количката забръмча и той се обърна с лице

към мен.