Аз преди теб

После дойде онзи вторник - тъкмо приготвях сутрешната висококалорична напитка на Уил, - когато чух гласа на госпожа Трейнър в коридора. Само дето тоя път имаше и други гласове. Изчаках с вилицата в ръка. Успях да различа женски глас, млад, изискан, и един мъжки.

Госпожа Трейнър се появи на кухненската врата - престорих се на заета и раздрусах енергично коктейлната чаша.

- Съотношението вода и мляко е 60:40, нали? - попита тя и надникна в чашата.

- Да. Тази е ягодовата.

- Приятелите на Уил дойдоха да го видят. Сигурно ще е най-добре, ако ти…

- Имам достатъчно работа в кухнята - уверих я.Всъщ-ност изпитах облекчение, че няма да съм в компанията му за около час. Завих капачката на коктейлната чаша.- Да приготвя ли чай или кафе за гостите?

Тя сякаш се изненада.

- Да. Много мило от твоя страна. Кафе. Мисля, че аз ще… Изглеждаше по-напрегната от обикновено очите й стрелкаха към коридора, откъдето чувахме приглушени гласове. Уил сигурно рядко имаше гости.

- По-добре да… ги оставя сами. - Госпожа Трейнър погледна към коридора, явно мислите й бяха надалеч -Рупърт. Това е Рупърт, приятелят му от работата - обясни, като изведнъж се обърна към мен.

Добих чувството, че е нещо спонтанно и тя просто има нужда да сподели с някого, пък било то и с мен.

- И Алиша. Те бяха… много близки… за известно време. Чай, ако обичаш. Благодаря ти, Луиза.

Поколебах се за миг, преди да отворя вратата с лакът, балансирайки с таблата в ръцете си.

- Госпожа Трейнър каза, че може би ще искате кафе-обясних, щом влязох, и оставих таблата на малката масичка. Докато намествах високата чаша на Уил в поставката на количката му и нагласях сламката така, че той само трябваше да поизвие глава, за да я достигне, погледнах крадешком към посетителите му.

Най-напред забелязах жената. Дългокрака и русокоса, със светлокарамелен тен, тя беше от типа жени, които винаги са ме карали да се чудя дали всички хора принад-лежат към един и същи вид. Приличаше на породист кон. Виждала бях такива жени и преди; изкачваха с лекота хълма към замъка, уловили за ръка облечени в маркови дрехи дечица, а когато идваха в кафенето, гласовете им се лееха, кристално ясни и непринудени: „Хари,миличък, искаш ли кафе? Да ти поръчам ли едно макиато?”.Тази определено беше от типа „макиато”. Всичко в нея лъхаше

на пари, висока класа и живот като от страниците на лъскаво списание.

После я погледнах по-внимателно и осъзнах смаяно, че: а) тя беше жената от снимката на Уил в ски курорта; и б) изглеждаше много, ама много притеснена.

Тя целуна Уил по бузата и се отдръпна с неловка усмивка. Носеше кафяв елек от агнешка кожа, от тези, в които аз бих изглеждала като снежния човек йети, и светлосив кашмирен шал, с който започна да си играе, сякаш не можеше да реши дали да го свали или не.

- Изглеждаш добре - каза тя. - Наистина. Оставил си косата си да порасне…

Уил не отвърна нищо. Само я гледаше, изражението му, както винаги, бе непроницаемо. За миг изпитах удовлетворение, че не бях единствената, с която се държи така.

- Нова количка, а? — Мъжът потупа облегалката на инвалидния стол с присвити устни и кимна одобрително, сякаш се възхищаваше на последен модел спортна кола.

- Изглежда… доста удобна. Много… хайтек.

Не знаех какво да правя. Стоях така известно време, като пристъпвах от крак на крак, докато гласът на Уил не наруши тишината:

- Луиза, би ли сложила още няколко цепеници в огъня? Мисля, че има нужда.

За първи път използваше малкото ми име.

- Разбира се - отвърнах.

Засуетих се около камината и се разрових в кошницата за подходящите цепеници.

- Божичко, навън е голям студ - промърмори жената.

- Хубаво нещо е огънят.

Отворих вратичката на камината и разръчках горящите Дърва с ръжена.

- Тук е няколко градуса по-студено от Лондон.

- Определено - съгласи се мъжът.

- А аз мислех да си взема изкуствена камина. Изглеждат по-удобни от истинските. - Алиша се наведе да разгледа камината, сякаш досега не беше виждала подобно нещо.

- Да, и аз така съм чувал - потвърди мъжът

- Трябва да го направя. Знаете как е, вземаш решение,

а после… - Гласът й заглъхна. - Хубаво кафе - отбеляза след кратко мълчание.

- Та какво правиш, Уил? - попита мъжът като се на-силваше да звучи бодро. - Почти нищо, представи си.

- Имам предвид физиотерапията и други такива.Про-дължаваш ли с това? Има ли… подобрение?

- Едва ли ще мога да карам ски, Рупърт. - Гласът на Уил беше изпълнен със сарказъм.

Усмихнах се едва забележимо. Това беше Уил, когото познавах. Заех се да чистя пепелта от камината. Имах чувството, че всички ме наблюдават. Тишината беше напрегната. За миг се почудих дали етикетът на пуловера ми не се е подал и потиснах желанието си да проверя.

- И тъй… - рече накрая Уил. - На какво дължа това удоволствие? Не сме се виждали от колко… осем месеца?

- О, знам. Съжалявам. Просто… Бях ужасно заета. Имам нова работа в Челси. Управителка на бутика на Саша Голд-щайн. Помниш ли Саша? Налага се да работя и през уикендите. В събота е ужасно натоварено. Почти не ми остава време. - Гласът на Алиша беше станал остър. - Звънях ти

няколко пъти. Майка ти каза ли ти?