Аз преди теб

И тогава чух трясъка. Изтичах в коридора и чух друг, последван от шума на счупено стъкло. Идваше от спалнята на Уил. Моля те. Господи, не позволявай да се нарани! Изпаднах в паника - предупреждението на госпожа Трей-нър ехтеше в главата ми. Оставила го бях сам повече от петнайсет минути.

Хукнах по коридора, спрях рязко на вратата и стиснах рамката й с две ръце. Уил беше насред стаята, изправен в количката си, със закрепен на облегалките бастун, който стърчеше като копие на около четирийсет сантиметра от

лявата му страна. Върху дългите лавици не беше останала

нито една снимка; скъпите рамки лежаха натрошени по

целия под, килимът бе осеян с блестящи парченца стъкло. Коленете на Уил бяха поръсени с късчета стъкло и трески от дървените рамки. Огледах опустошението и сърцето ми бавно възвърна нормалния си ритъм, щом видях че той е невредим. Уил дишаше тежко, сякаш това, което бе свър-шил, му бе струвало значително усилие.

Количката му зави и захрущя върху счупените стъкла. Очите му срещнаха моите. Бяха безкрайно уморени.Пре-дизвикваха ме да започна да го успокоявам.

Погледнах в скута му, а после към пода край него. Успях да различа снимката с Алиша, лицето й бе скрито от из-кривената сребърна рамка.

Преглътнах, докато я гледах, и бавно вдигнах очи към Уил. Това бяха най-дългите секунди в живота ми.

- Тия гуми пукат ли се? - попитах накрая и кимнах към количката. - Защото нямам представа къде да закрепя крика.

Очите му се разшириха. За един кратък миг си помислих, че съм се издънила. Но върху лицето му пробяга едва забележима усмивка.

- По-добре не се движете - помолих. - Ще донеса прахосмукачката.

Чух как бастунът падна на земята. Докато излизах от стаята, ми се стори, че чух Уил да се извинява.

В четвъртък вечер кръчмата „Главата на краля” винаги беше пълна, а ъгълът с дългите пейки - още повече. Седях притисната между Патрик и един мъж, чието име май беше Рутър, от време на време зяпах конските такъми и фото-графиите от замъка, осеяли дъбовите греди над главата ми, и се опитвах да изглеждам поне малко заинтригувана от разговора, който се въртеше главно около съотношението на телесните мазнини и поемането на въглехидрати.

Не се съмнявах, че срещите на “Хейлсбъри Триатлон Терърс” на всеки две седмици бяха истински кошмар за собственика на кръчмата. Бях единствената,която пиеше

алкохол, а самотното ми пакетче чипс се мъдреше смачкано и празно върху масата. Всички останали смучеха минерална вода или проверяваха количеството подсладители върху бутилките с диетична кола. Когато все пак си поръчваха нещо, нито едно листенце в салатата не биваше да е полято с пълномаслен дресинг, нито едно парченце пилешко - да е покрито с кожичка.

- Фил се скапа на шейсетте километра. Каза, че взел да чува гласове. Накрая едва си вдигал краката. Наистина имаше вид на зомби.

- Купих си от новите японски маратонки, ония с балансьорите, и свалих петнайсет минути от времето за шестнайсетте километра.

- Недей да използваш платнена торба за велосипеда. Найджъл си е взел и не е във възторг.

Не обичах особено срещите на „Триатлон Терърс”, но при моето нарастващо работно време и тренировъчния график на Патрик това бе една от малкото сигурни възможности да бъдем заедно. Седеше до мен, опрял мускулесто бедро до моето, обут в къси панталони въпреки ужасния студ навън. За членовете на клуба бе въпрос на чест да носят колкото е възможно по-малко дрехи. Мускулести и жилави, мъжете се перчеха с марковите си спортни екипи, които уж притежаваха всевъзможни екстри или бяха леки като паяжина. Наричаха се Скъд и Триг и си показваха травмите или предполагаемото нарастване на мускулна маса. Момичетата не носеха грим и от обветреннте им лица личеше, че за тях е фасулска работа да бягат за здраве при минусови температури. Гледаха ме с едва забележимо неодобрение, може би дори с неразбиране - без съмнение преценяваха съотношението на мускулите и мазнините в тялото ми и намираха, че има какво да се желае.

- Беше ужасно - обяснявах на Патрик, докато се чудех дали мога да си поръчам чийзкейк, без компанията да ме отлъчи като прокажена. - Приятелката му и най-добрият му приятел.

- Не можеш да я виниш - отвърна той -Нали не ми

казваш, че ще останеш с мен, ако се парализирам от врата надолу?

- Разбира се.

- Не, няма. А и аз няма да го очаквам.

- Аз обаче ще го направя.

- Само че аз няма да те искам. Няма да искам някой да остане с мен от съжаление.

- Кой казва, че ще е от съжаление? Нали отвътре ще си същият?

- Изобщо няма да съм същият. - Той сбърчи нос. -Няма да ми се живее. Да разчиташ на другите за всичко. Някак-ви непознати да ти бършат задника.

Мъж с бръсната глава навря лице помежду ни.

- Пат - поиска да знае той, - опита ли новата енергийна напитка, дето е като гел? Миналата седмица една такава ми експлодира в раницата. Не бях виждал подобно нещо.

- Не съм, Триг. На мен ми дай бананова и “Лукозейд”.

- Дазър пи диетична кола на триатлона „Норсмен”. Изсмука я цялата на две хиляди метра височина. Скъсахме се от смях.

Аз се усмихнах едва-едва.