Аз преди теб

Зависимостта им от моя доход, а може би и това, че не харесвах особено работата си, означаваше, че сега получавах малко повече уважение. Което всъщност не беше кои знае какво: в случая на баща ми означаваше, че престана да ме нарича „дебелана”, а при майка ми - че когато прибирах у дома, обикновено ме чакаше чаша чай.

За Патрик и сестра ми си бях същата - все така обект на шеги прегръдки, целувки или цупене. Не се чувствах раз-лична.Все още си изглеждах същата, все още се обличах с екстравагантни вехтории от благотворителните магазини. Нямах представа какво мислят за мен обитателите на Гранта Хаус. Уил беше неразгадаем. Подозирах, че за Нейтън просто съм последната от дългата върволица домашни асистентки. Държеше се добре с мен, но малко резервирано. Изглежда, се съмняваше, че ще се задържа дълго. Господин Трейнър ми кимаше любезно, когато се разминавахме в коридора, понякога ме питаше как е трафикът и дали вече съм свикнала с работата. Ала едва ли щеше да ме познае, ако ме срещнеше някъде навън.

За госпожа Трейнър обаче - о, господи! - за госпожа Трейнър без съмнение бях най-глупавият и безотговорен човек на света.

Започна се с рамките за снимки. Нищо в къщата не убягваше от вниманието на Камила Трейнър и трябваше да знам, че избухването на сина и ще се определи като сеизмичен трус. Разпита ме подробно колко време съм оставила Уил сам, какво е предизвикало действията му, колко бързо съм оправила бъркотията. Не ме упрекваше открито - беше твърде възпитана дори да повиши глас. - но начинът, по който примигваше леко на отговорите ми, кратките „хм-хм”, докато й обяснявах, ми казваха всичко, което трябваше да знам. Не се изненадах, когато разбрах от Нейтън, че била съдия.

„Може би е добра идея следващия път да не оставяш Уил толкова дълго сам, независимо от ситуацията, хм?” „Може би следващия път, когато обираш праха, би могла да провериш дали нещата не са твърде близо до ръба, хм?” (Изглежда, госпожа Трейнър предпочиташе да вярва, че бучилото се е било инцидент.) Караше ме да се чувствам като пълен идиот и постепенно започнах да се държа като идиот. Винаги се появяваше в момент, когато тъкмо бях изпуснала нещо на пода или се борех с ключа на печката. Или стоеше в коридора, леко раздразнена, когато се при-

бирах вътре с дървата за камината, сякаш съм се забавила повече от необходимото.

Странно, но нейното отношение ме засягаше повече от грубостта на Уил. Няколко пъти едва не се поддадох на изкушението да я попитам направо какво не е наред:Нали казахте, че ме наемате заради характера, а не заради професионалните ми умения? Е, не съм ли ухилена до уши-те всеки божи ден? С бодър дух, точно както искахте? Какъв ви е проблемът тогава?

Ала Камила Трейнър не беше от жените, на които можеш да кажеш подобно нещо. Пък и имах чувството, че в тази къща никой не говори директно.

„Лили, момичето преди теб, имаше добрия навик да използва този тиган за два вида зеленчуци.” Което означаваше: Много разхвърляш.

„Пие ли ти се чай, Уил?” всъщност означаваше: Нямам представа какво да ти кажа.

„Имам да прегледам едни документи” означаваше: Държиш се грубо и ще изляза от стаята.

Всичко се произнасяше с леко обидено изражение, а тънките пръсти се движеха нагоре-надолу по верижката с кръстчето. Беше изключително сдържана, изключително възпитана. Усмихвах се любезно, преструвах се, че не съм забелязала, и си вършех работата, за която ми плащаха.

Или поне се стараех.

- Защо се опитваш да ми пробуташ тия моркови? Погледнах към чинията. Бях се зазяпала във водещата

по телевизията и се чудех как ще изглеждам, ако боядисам косата си в същия цвят като нейната,

- Какво? Не е вярно.

- Напротив. Направи ги на пюре и се опита да ги скри-еш в соса. Видях те.

Изчервих се. Прав беше. Седях и го хранех, докато гле- дахме обедните новини. Ястието беше печено говеждо с картофено пюре. Майка му ми беше заръчала да сложа в чинията три вида зеленчук, макар че той съвсем ясно бе заявил, че днес не му се ядат зеленчуци. Май нямаш продукти

чиито хранителни стойности да не са изчислени до милиграм. - Зашо се опитваш да ми пробуташ тия моркови? - Не е вярно.

- Значи в това няма моркови?

Втренчих се в миниатюрните оранжеви парченца.

Той чакаше с вдигнати вежди.

- Ъъъ… сигурно съм решила, че е добре да хапнеш

малко зеленчуци.

Направила го бях отчасти заради инструкциите на госпожа Трейнър, отчасти по силата на навика. Свикнала бях да храня Томас, чиито зеленчуци трябваше да се смачкат на пюре и да се скрият под планина от картофи или да се смесят със соса за макароните. Всяка частица, която успявахме да вкараме в устата му, беше истинско постижение.

- Нека да се разберем. Въобразяваш си, че шепа моркови ще подобрят качеството ми на живот?

Казано по този начин, наистина изглеждаше глупаво. Но вече се бях научила да не изглеждам изплашена от онова, което Уил изрича или прави.

- Добре, разбрах - произнесох равно. - Няма да се повтори.

И в този момент Уил се засмя. Смехът му изригна спонтанно и напълно неочаквано.

- За бога - поклати глава той. Аз го зяпнах.